Вълчицата

       Вълчицата тичаше през гората. Зимата вече се усещаше във въздуха. В студа миризмите не се разнасяха толкова надалеч, но бяха по-наситени. Тичаше и с носа си разчиташе какво е ставало в гората, часове преди да се появи. Студът пронизваше дробовете й и изостряше болките от старите й рани. Особено онази на врата, която едва не бе коствала живота й.

       …Тогава все още беше в глутницата. Беше глупава и не умееше да се пази. Харесваше й да е една от многото. Чувстваше се сигурна сред другите и знаеше мястото си. Случи се през един ноемврийски ден. Храната беше малко и често гладуваха. Тъкмо разпределяха малкото плячка, хваната преди минути, когато един вълк се опита да вземе месото й. Тя изръмжа и предупредително го захапа – нормалното предупреждение: “Това е мое! Не го пипай!”. И тогава той се нахвърли върху нея. Изненада я жестокостта му и не можеше да повярва, че я напада един от своите. Забавянето за малко не я уби. Не беше просто сбиване – той търсеше гърлото й. Глутницата не се месеше в двубои. Но всеки път, когато вълчицата се опитваше да отстъпи, за да събере сили, събратята й с ухапвания я връщаха в центъра на двубоя. Когато битката приключи, тя бе толкова обезумяла, че се нахвърли да хапе тези, които бяха спирали отстъпленията й. Глутницата се наежи! Ръмжене и оголени зъби я посрещаха от всички страни…

Вълчицата продължаваше своя бяг през гората. Познаваше тялото си, познаваше своя ритъм – можеше да издържи така часове. Тичаше и само малка част от съзнанието й беше заета да избира пътя между дърветата и да разчита миризмите доловени от острия й нос. Всичко останало – тяло и мисъл беше устремено напред като стрела – без тревоги, без съмнения. Устрем в най-чистият му вид. Бързаше към скалата. Спомни си и един друг бяг – през онази мрачна нощ, когато глутницата я прогони.

       … Бягаше с всички сили. Не толкова от страх, че я преследват, колкото ужасена от това, което бе направила. Беше останала сама! Бе уплашена до смърт, а болката и изтощението я отдалечаваха от страха, просмукващ се в нея. Не си спомняше как е стигнала до скалата, но в подножието й откри заслон от вятъра, а оголения храсталак й предлагаше поне бегло прикритие. Така и не разбра колко дни е прекарала там, докато раните й започнат да заздравяват. Събуждаше се колкото да ближе скреж от клоните на храстите и кондензиралата влага по скалата, после отново изпадаше в безпаметен сън. Когато за пръв път успя да стигне до вода, се напи и припадна. Оцеля по чудо. Когато се почувства достатъчно силна, се качи върху скалата. Мястото не беше много високо, но гледката бе просторна и й вдъхваше чувство за свобода. И с учудване беше открила, че не изпитва страх…

Тичаше без да спира. Това беше нейната гора – познаваше я добре и всички се бояха от нея. Беше го завоювала с цената на безмилостност, хитрост и твърде много битки. Наричаха я Безмълвната, защото откакто бе напуснала глутницата, нито веднъж не беше подела Вълчата песен. Дори единаците виеха, но не и тя. Боеше се, че ако веднъж заплаче срещу Луната, няма да може да спре. Единственият звук, който излизаше от гърлото й, беше точно преди битка, когато обикаляше около противника си и го гледаше право в очите. Само тогава от гърлото й се надигаше тихо ръмжене. Не беше предупредителния звук, който издаваха противниците й. Звучеше подмамващо и изкусително. Това беше песента, с която посрещаше болката. Онази рязка и чиста болка, която изчистваше съзнанието й от всичко ненужно и оставяше решимостта и волята й за живот да направляват тялото й. Противниците й се бояха от усещането, което им даваха раните и ухапванията, но не и тя. Тялото й носеше спомените за много и тежки наранявания. Болката беше постоянният й спътник. Караше я да се чувства жива и да не забравя коя е. Познаваха се добре. Болката бе верният й съюзник.

       … Веднъж срещна вълк от старата глутница. Стояха без да помръднат, гледайки се в очите. Вълкът беше изплашен. Всички знаеха коя е Безмълвната и той разбираше, че битката ще бъде до смърт. В очите й прочете чия. И направи единственото, което вълк би могъл да направи – запълзя към нея и легна в краката й, излагайки гърлото си на зъбите й. Молеше за милост. Според вълчите закони, ако решеше да го пощади, трябваше символично да захапе гърлото му и с ръмжене да покаже, чия е победата. После победеният беше свободен. Стоеше изправена над него и гледаше първичния страх в очите му. И тогава направи немислимото – просто го прекрачи и продължи. Мина над него без да я интересува, че излага корема и слабините си на острите му зъби. Сякаш вълкът не представляваше нищо повече от дърветата, които ги обграждаха. Направи нещо, което никой друг  не бе правил. Затова я мразеха толкова. Затова се ужасяваха от нея. Тя вече не бе вълк – беше се превърнала в нещо друго…

Още преди мозъкът й да разбере, какво точно не беше наред, козината й се наежи и тя закова. Усещаше непознато присъствие. Опасно. Сетивата й се изостриха в миг. Притихна и се стегна като струна. Тогава го видя: единак – едър, силен. Изчака очите й да привикнат. По тялото му имаше твърде много белези. Беше коварен и жесток като нея. Само изненадата, нямаше да й е достатъчна, за да го победи. Трябва да бъде умна. Приведе се и открито запълзя към него.

Зимното слънце бавно залязваше. Вълчицата стоеше до все още топлия труп на единака. Краката й бяха леко разкрачени и тялото й се тресеше – беше изцедила от него много повече, отколкото можеше да понесе. Раните й бяха много и тежки. Беше загубила много кръв и продължаваше да губи. Не смееше да помръдне, защото паднеше ли – нямаше да успее да се изправи. Не знаеше дали този път ще оцелее. И друг път бе преживявала тежки рани, но все някога късметът щеше да й изневери. Не я интересуваше! Защото я изпълваше една увереност. Така както знаеше, че усеща вкаменената от студ почва под лапите си и че студът пронизва, но и успокоява изтерзаното й тяло, така с всяка клетка от тялото си знаеше, че никога няма да умре победена!

Advertisements

2 responses to “Вълчицата

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: