Желание

Отпивах от чашата с вино и се опитвах да смеля събитията от последните два часа. Скучаех на многолюдното парти парти в твърде изискана обстановка и сред хора, които не познавам. Кавалерът ми бе изчезнал в тълпата почти веднага. Измъкнах се в градината, съжалявайки за решението си да дойда тук, когато до мен прозвуча:

– Не изглежда да се забавлявате.

Страхотно! Ако този си мисли, че в това ми настроение ще се оставя да бъда въвлечена в поредния безмислен общ разговор… Вдигнах поглед с намерението да разкарам досадният елемент. До мен стоеше мъж с ненатрапващи се черти и определено запомняща се физиономия. Това противоречие ме заинтригува, но не това беше причината да замълча и просто да кимна неопределено. Той ме гледаше съсредоточено и някак вглъбено. Имах неприятното усещане, че някъде по лицето ми е написана биографията ми и в момента той я чете.

Определено имаше нещо странно в разговора ни. Мъжът винаги подаваше точната реплика и думите му сякаш имаха по-дълбок смисъл. Явно си внушавах. След малко вече му бях разказала накратко скучния си живот и безизходицата, която сякаш ме дебнеше от всякъде. И тогава той изрече съдбоносната реплика:

– А какво би си пожелала, ако някой може да изпълни всяко твое желание?

Усмихнах се горчиво в отговор:

– Разбира се, светът е пълен с желаещи да изпълняват желанията ми.

– Представи си, че е възможно. Освен това няма да бъде даром – ще поиска от теб нещо съвсем дребно в замяна.

Тук станах подозрителна и удоволствието от разговора ни тутакси се изпари.

– И какво ще е това нещо? – доста остро попитах аз.

Красивата му чаровна усмивка отново пропълзя на лицето му и той простичко отговори:

– Душата ти.

Разсмях се. В този момент през ума ми мина, че може би флиртува с мен. Какво пък – намирах го за приятен, харесвах чувството му за хумор – реших да се включа в играта.

– И за какво ти е притрябвала душата ми? – леко закачливо попитах.

– Ще я ползвам. Само веднъж – не може повече.

– Мислех, че ги предавате на Главния. – казах през смях.

– Не работя за никого. Всъщност може да се каже, че аз съм главният.

– Тогава ти трябва да си самият Сатана?

Отново чаровната усмивка вместо отговор. Ако това беше номерът му за свалки, сега беше моментът да кажа нещо различно от останалите.

– Останала съм с впечатлението, че когато си пожелаеш нещо от дявола, винаги оставаш прецакан. А какво ще стане, ако си пожелая ти да не съществуваш?

Той застина и се взря в мен настойчиво. Не можех да разчета изражението му, но усещах, че това което казах му хареса.

– Има само една техническа подробност. Обикновено вземам душите на хората след като умрат. Но твоята ще трябва да взема минута преди да изпълня желанието ти.

Не бях сигурна как точно да тълкувам думите му. Но определено оставяше мен да направя първия ход. Добре.

– Приемам – казах аз, усмихвайки се.

Тогава се почувствах странно – сякаш нещо ефирно премина през мен. Усещането беше като въздишка, но такава, която не ти носи облекчение. Огледах се объркано. Мъжът взе в ръка чашата си, притвори очи и отпи с изражение на върховно удоволствие. После изчезна.

Като последна глупачка тръгнах да се озъртам и зад гърба си открих застанали тълпа непознати. И то такива с които не бих искала да се запозная. Те мълчаливо се поклониха.

– Какво става? – с напрежение в гласа се обърнах към тях.

– Ние сме слуги на Сатаната. – раболепно отговори най-близкият.

Най-стряскащото в ситуацията беше, че не изпитвах страх.

– Тогава се разкарайте! Той изчезна.

– Може би трябва да ви обясня нещо за нашия Господар. Знаете ли причината, поради която му трябват човешки души? Той не чувства нищо. Страх, удоволствие, смях, болка – единственият начин да успее да ги усети е като вземе нечия чужда душа. Но душите помагат за кратко – умират бързо, когато не са на мястото си. За това са необходими все нови и нови. Виждате ли: всички ние сме извратени, болни, осакатени души и сме извършили ужасни неща. Но това, което прави Него пръв сред нас, това което го прави Неповторим и Върховен наш водач е, че… НЯМА ДУША. Изобщо.

И прегъвайки се в дълбок поклон добави:

– А сега служим на Вас…, Господарке моя!

Едва сега разбрах какво бях прочела по лицето на мъжа, когато изрекох желанието си – облекчение. Бях го освободила. И съгласявайки се да му дам душата си приживе, бях заела мястото му.

Механично взех чашата си от масата и я поднесох към устните си. Виното беше отлично – с точната температура и поднесено в почти идеална чаша.

Но не ми доставяше удоволствие да го пия.

Единственото, което усещах беше как ме изпълва спокойната пустота, наречена безразличие…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: