Последен концерт

Тя стоеше в средата на сцената с лека усмивка на устните и гледаше към препълнената зала пред себе си. Изправена на крака публиката я аплодираше.

Великата Белинда приемаше овации за последния си концерт.

Когато станах импресарио на Белинда, тя тъкмо започваше да се издига. Още тогава знаех, че ще бъде една от ненадминатите певици на своето време. Дълги години бях неотлъчно до нея. Наблюдавах стотици нейни концерти скрит зад кулисите, точно както я наблюдавах сега – винаги на разположение, притаен в сянката на съвършенството ѝ. Да се работи за нея бе трудно – беше властна както се очаква от жена от висшето общество и капризна като всеки човек на изкуството. Скоро се превърнах в неин иконом, прислужник, момче за всичко. И често се питах заслужава ли си. Дали просто не се залъгвах, че съм се посветил на музиката, като се отказвам от свой собствен живот, за да задоволявам нечии прищявки.

А прищявките и изискванията ѝ не бяха малко. С течение на годините се научих какво точно се очаква от мен и успявах да предугадя желанията ѝ. Грижех се и за най-дребните детайли: как да бъдат подредени цветята от почитатели в гримьорната ѝ, кой сценичен костюм не би одобрила, къде точно на тоалетката да бъде поставен медальонът, с който излизаше на сцената. Да-а-а – Великата Белинда имаше своите суеверия. Излизаше пред публика с едно единствено бижу – старинен медальон, висящ около врата ѝ на черна копринена панделка. Когато не беше на сцена, го прибираше в малка кутийка за бижута. И двете се отличаваха по-скоро с изящната си изработка, отколкото с ценността си. Не разбирах защо пред всички бляскави огърлици, които притежаваше, предпочиташе бижу, твърде невзрачно за нея. Но никога не се реших да я попитам.

Тя имаше талант – несъмнено! И даваше максимума от себе си. Но не прощаваше и най-дребните прегрешения у другите. Можеше да бъде язвителна, жлъчна и студена като лед. Но щом излезеше на сцената и запееше, сякаш магия я обгръщаше и увличаше слушателите ѝ. Заобикалящата ги действителност се стопяваше в прекрасния ѝ глас и мелодията ставаше господар на емоциите им.

Решението да сложи край на кариерата си бе неочаквано за всички. На върха на славата си, с трупащи се ангажименти, все още красива и със завидно състояние – тя имаше всичко. Наистина през последната година се случваше на най-трудните пасажи в гласа ѝ да се появи едва доловима неувереност. Но само тренираното ухо на истински познавач би могло да го долови. Кариерата ѝ можеше да се задържи на това ниво с години. Но Великата Белинда бе свикнала да се сравнява само с най-добрите. Не случайно определението “велика” се бе превърнало в част от името ѝ. Години наред бе надскачала собствените си възможности, а сега бе започнала да губи състезанието със самата себе си.

Не исках да повярвам, че това бе последният ѝ концерт. В това излизане на сцената Белинда бе надминала себе си. Беше лебедовата ѝ песен. И публиката я даряваше с обожанието си за последен път.

Забързах по коридора, за да се уверя , че в гримьорната всичко е наред. Последната ѝ вечер на сцената щеше да бъде перфектна – аз щях да се погрижа за това.

Въпреки, че не обичаше да дава израз на емоциите си, очаквах да видя блясък в очите ѝ, да чуя някоя от редките ѝ похвали – бегли признаци, че е развълнувана или доволна. Но когато влезе в гримьорната, изглеждаше по-скоро вглъбена. Мълчаливо махна плаща и неудобната перуката на сценичния костюм. След това много бавно свали медальона от шията си и внимателно го прибра в кутийката му. Нещо в жеста ѝ извика в представите ми образа на кралица, която сваля короната от главата си. Затвори кутийката и за няколко кратки секунди върховете на пръстите ѝ полегнаха върху капачето. След това, сякаш отърсвайки се от натрапчива мисъл, постави медальона в ръката ми и каза с обичайния си глас:

– Прибери това някъде, Джеймс.

И това беше всичко. Няколко кратки секунди, за да се прости с най-важното нещо в живота си и отново беше такава, каквато я виждах всеки ден.

Публиката в залата аплодираше и боготвореше ненадминатата певица. Но аз, въпреки че познавах всичките ѝ човешки слабости, не можех да не се възхитя на несломимия дух на жената пред мен. Тя наистина беше велика.

Отправих се навън. На вратата, неочаквано за самия себе си, спрях и се обърнах. И въпреки че никой не гледаше към мен, кратко ѝ се поклоних. После забързах по коридора.

В гримьорната Великата Белинда гледаше твърдо към отражението си в тройното огледало и с опитни движения сваляше грима от лицето си. А в прозореца, като безспирни аплодисменти, дъждът се сипеше от нощното небе.

Advertisements

One response to “Последен концерт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: