„Цветя за Алджърнън“ Даниел Кийс (част III)

„Flowers for Algernon“ Daniel Keyes (part III)

12 отчет за тoва, което се случва

23 май. Случи се днес. Алджърнън ме ухапа. Минавах през лабораторията да го видя и когато го извадих от клетката, той заби зъби в ръката ми. Сложих го обратно и известно време го наблюдавах. Беше неспокоен и раздразнителен.

24 май. Бърт, който отговаря за опитните животни, съобщи, че Алджърнън се променя. Става необщителен, отказва да минава през лабиринта. И не се храни. Всички са в недоумение какво може да значи това.

25 май. Сами хранят Алджърнън, който вече отказва да решава задачата със сменящите се ключалки. Всички ме отъждествяват с него. В известен смисъл ние и двамата сме “първи”. Всички се преструват, че поведението на Алджърнън не е предвестник на влошаването на собственото ми състояние. Но е трудно да се скрие фактът, че някои от животните, подложени на същата операция, се държат странно.

Д-р Щраус и д-р Немюр ме помолиха повече да не идвам в лабораторията. Знам за какво си мислят, но не мога да се съглася с тях. Не съм се отказал от намерението си да развия изследванията им. При цялото ми уважение към тези достойни учени, прекрасно осъзнавам пределите на възможностите им. Ако съществува някакво решение, трябва да го открия сам. Напълно неочаквано факторът време придобива голяма важност за мен.

Реклама

„Цветя за Алджърнън“ Даниел Кийс (част II)

„Flowers for Algernon“ Daniel Keyes (part II)

16 април. Днес, научих  з а п и т а й к а т а, ето каква е (,) точка с опашчица, Мис Киниен, казва че е важна, защото, запитайката, прави, написаното, по добро,

17 април. Сложил съм запетаите неправилно. Те са препинателни знаци. Мис Киниен ме кара да гледам дългите думи в речника за да се науча да ги пиша. Попитах я защо щом могат да се четат. Тя каза това е включено в обучението ти затова вече ще гледам всички думи за които не съм сигурен как се пишат. Заради това писането се забавя но мисля че запомням. Трябва да погледна думата само веднъж и вече знам как да я пиша. Затова написах правилно препинателен знак. (Така е написано в речника.) Мис Киниен казва че точката също е препинателен знак и че има още много други знаци които трябва да науча.

Всички знаци трябва, да се употребяват “заедно тя, ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните, знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те са ми в гла’вата.

Харесвам Уважаемата мис Киниен (така се пише в делови писма, ако някога стана делови човек) защото тя’ винаги всичко ми обяснява” когато – питам. Тя е ге’ний! Искам! да съм, умен” като нея;

(препинателните знаци са смешни)

„Цветя за Алджърнън“ Даниел Кийс (I част)

„Flowers for Algernon“ Daniel Keyes (part I)

1 очет за тва куето се случва – 5 март 1956

Доктор Штраус казва че отднес трябва да записвам сичко куето мисля и куето мисе случва. Незнам за кво е нужно но той казва че туй е много важно зада видят дали ще ме исползват илине. Надявам се че ще ме исползват. Мис Киниен казва че може даме направят умен. Ас искам да съм умен. Казвам се Чарли Гордън. На 37 години съм и преди две седмици имах ружден ден.

2 очет за тва куето се случва – 6 март

Днес имах нешто като испит. Май несе справих и ми се струва че сега няма да ме исползват. А стана така въф стаята стуеше един добър млад човек и държеше някакви бели кртончета и всички бяха исцапани с мастило. той каза Чарли какво виждаш на туй картонче.

Ас казах виждам петно од мастило. Той каза правилно. Помислих че туй е сичко и станах да си ходя но той ме спря. Каза седни Чарли още не сме свършили. Не помниа много добре как беше после ама той каточели поиска да му кажа каво виждам във петното. Ас ништо не видях но той каза че там има картинки че другите хора виждат ниакви картинки. а ас ништо не можах да видя. Ама наистина се старах да ги видя. държах картончтата близо до очите си после далеко. Казах ако имах очила штях да виждам подобре слагам си очилата като гледам тиливизор но са в шкафа във кридора. Донесох ги. После казах дайте пак да погледам туй картонче и вече непремено ште намеря картинката.

Много се старах ама пак не можах да намеря картинката. Виждах само масилено петно. Казах може дами трябват нови очила. Той написа нешто на листа и ас се исплаших че несъм издържал испита. Казах му туй е много красиво петно с малки точици покрай. Той много се натъжи значи съм збъркал.

Вълчицата

       Вълчицата тичаше през гората. Зимата вече се усещаше във въздуха. В студа миризмите не се разнасяха толкова надалеч, но бяха по-наситени. Тичаше и с носа си разчиташе какво е ставало в гората, часове преди да се появи. Студът пронизваше дробовете й и изостряше болките от старите й рани. Особено онази на врата, която едва не бе коствала живота й.

       …Тогава все още беше в глутницата. Беше глупава и не умееше да се пази. Харесваше й да е една от многото. Чувстваше се сигурна сред другите и знаеше мястото си. Случи се през един ноемврийски ден. Храната беше малко и често гладуваха. Тъкмо разпределяха малкото плячка, хваната преди минути, когато един вълк се опита да вземе месото й. Тя изръмжа и предупредително го захапа – нормалното предупреждение: “Това е мое! Не го пипай!”. И тогава той се нахвърли върху нея. Изненада я жестокостта му и не можеше да повярва, че я напада един от своите. Забавянето за малко не я уби. Не беше просто сбиване – той търсеше гърлото й. Глутницата не се месеше в двубои. Но всеки път, когато вълчицата се опитваше да отстъпи, за да събере сили, събратята й с ухапвания я връщаха в центъра на двубоя. Когато битката приключи, тя бе толкова обезумяла, че се нахвърли да хапе тези, които бяха спирали отстъпленията й. Глутницата се наежи! Ръмжене и оголени зъби я посрещаха от всички страни…

Цигара

Излизаш на терасата и се приютяваш в тъмнината на нощта. Огънчето от запалката осветява лицето ти за няколко кратки секунди и издишваш първото облаче дим.

Обгръща те шумът на квартала: разбудените насекоми…,   плач на бебе…,   движещи се в далечината коли…,   настойчивото мяукане на малко котенце…

Погледът ти мързеливо се плъзва по осветените прозорци пред теб и силуетите, движещи се зад тях… Животът си тече, разграфен на малки правоъгълни кутийки. Стотици малки светове, всеки със собствен ритъм и правила, без видима връзка помежду им.
Но за една цигара време стават част и от твоя живот.

Поглеждаш какво правят семейството с малко дете отсреща… Потърсваш с очи проблясващото огънче от цигарата на заклетия пушач на третия етаж… Хвърляш поглед към пустеещата тераса, чиято луминесцентна лампа осветява стаята ти, щом изгасиш…

Събираш с очи трохи от чуждото ежедневие и се наслаждаваш на спокойствието, което ти носят…

Пепелта от забравената цигара се отронва и почти нежно докосва крака ти. Сепнато дръпваш за последен път и обръщаш гръб на вечерната гледка.

Време е да пристъпиш обратно в своя собствен малък правоъгълен свят, който ти носи уют…