„Flowers for Algernon“ Daniel Keyes (part III)

12 отчет за тoва, което се случва

23 май. Случи се днес. Алджърнън ме ухапа. Минавах през лабораторията да го видя и когато го извадих от клетката, той заби зъби в ръката ми. Сложих го обратно и известно време го наблюдавах. Беше неспокоен и раздразнителен.

24 май. Бърт, който отговаря за опитните животни, съобщи, че Алджърнън се променя. Става необщителен, отказва да минава през лабиринта. И не се храни. Всички са в недоумение какво може да значи това.

25 май. Сами хранят Алджърнън, който вече отказва да решава задачата със сменящите се ключалки. Всички ме отъждествяват с него. В известен смисъл ние и двамата сме “първи”. Всички се преструват, че поведението на Алджърнън не е предвестник на влошаването на собственото ми състояние. Но е трудно да се скрие фактът, че някои от животните, подложени на същата операция, се държат странно.

       Д-р Щраус и д-р Немюр ме помолиха повече да не идвам в лабораторията. Знам за какво си мислят, но не мога да се съглася с тях. Не съм се отказал от намерението си да развия изследванията им. При цялото ми уважение към тези достойни учени, прекрасно осъзнавам пределите на възможностите им. Ако съществува някакво решение, трябва да го открия сам. Напълно неочаквано факторът време придобива голяма важност за мен.

29 май. Осигуриха ми лаборатория и разрешиха да продължа изследванията. Някои неща вече се изясняват. Работя по цели денонощия. Сложиха ми легло в лабораторията. Голяма част от времето, което съм предвидил за водене на записки, отива за забележки, които държа в отделна папка. Но понякога по навик изпитвам необходимост да излагам в писмена форма своите мисли и чувства.

       Намирам, че изчисляването на интелигентността е изключително интересна област за изследване. Ето къде могат да се приложат всички придобити от мен знания. В определен смисъл това е проблем, към който съм имал отношение през целия си живот.

31 май. Д-р Щраус смята, че работя твърде интензивно. Д-р Немют казва, че се опитвам да вместя в няколко седмици изследвания, за които е нужен цял живот. Знам, че имам нужда от почивка, но някакъв вътрешен импулс не ми дава да спирам. Трябва да знам ще се случи ли същото и с мен. И ако да – кога.

4 юни.

       Писмо до д-р Щраус   (копие)

       Уважаеми д-р Щраус!

       Изпращам Ви в отделен плик ръкописа от моята работа, която нарекох “Ефектът на Алджърнън-Гордън: изследване структурата и функциите на изкуствено повишения интелект”. Бих искал да се запознаете с него и да го публикувате.

       Както виждате, експериментите ми са завършени. Включил съм в доклада всички изведени от мен формули, а в приложението към него – математическия анализ. Всичко това, разбира се, трябва да бъде проверено.

       Изхождайки от това, колко важно е за Вас и за д-р Немюр (има ли нужда да споменавам, че за мен също?), аз самият десетки пъти проверявах и препроверявах резултатите от изследванията, с надежда да открия грешка. За съжаление констатирах, че не мога да открия такава. И все пак, от гледна точка на науката се радвам, че внасям своята лепта в съвкупността от знания за функциите на главния мозък и законите, на които се подчинява изкуственотo повишаване на интелекта.

       Помня как веднъж ми казахте, че провалът или опровергаването на една теория имат толкова важно значение за прогреса на науката колкото и успехът. Сега разбирам колко прав Сте били. И все пак съжалявам, че собственият ми принос в тази област напълно зачерква труда на двама души, които така високо ценя.

       Искрено Ваш: Чарлз Гордън

       Прилагам доклада.

5 юни. Трябва да се държа. Фактите и проведените от мен експериманти не оставят съмнение, и най-сензационните аспекти на собствения ми бърз подем не опровергават това, че утроеният IQ по хирургичен път по метода на д-р Щраус и д-р Немюр трябва да се разглежда като откритие, което понастоящем е малко или дори изобщо неприложимо.

       Преглеждайки записи и други материали, отнасящи се до експеримента с Алджърнън, виждам, че макар и физически да се намира във все още ранен стадий на развитие, умствено той регресира. Двигателната му активност е отслабена; наблюдава се намаляване на функциите на жлезите с вътрешна секреция и ускоряване процеса на загуба на координация.

       Налице са симптоми на прогресираща амнезия.

       Както съм посочил в доклада, тези и други показатели за влошаване на физическото и умствено съсътояние могат да бъдат предвидени с помощта на изведените от мен формули с почти стопроцентова точност.

       Стимулиращата хирургическа интервенция, на която и двамата бяхме подложени, е довела до увеличаване интензивността и ускоряване на всички умствени процеси. Непредвидените явления, които си позволих да нарека “Ефект на Алджърнън-Гордън”, се явяват логическо следствие от ускоряването на мисловния процес. Тази хипотеза може да се формулира накратко така: Интелектът, повишен изкуствено, след известно време се понижава със скорост право пропорционална на степента на повишаването му.

       Струва ми се, че това само по себе си е важно откритие. По всички данни, моята собствена умствена деградация ще протече много бързо.

       Вече започвам да забелязвам признаци на емоционална неустойчивост и отслабване на паметта – първите симптоми на края.

10 юни. Влошаването прогресира. Ставам разсеян. Преди два дни почина Алджърнън. Аутопсията доказа правилността на моите предвиждания. Теглото на мозъка му е намаляло, открихме изглаждане на мозъчните гънки, а също задълбочаване и разширяване на браздите.

       Предполагам, че с мен се случва или скоро ще се случи същото.

       Сложих трупчето на Алджърнън в кутийка от сирене и го погребах в задния двор. Плаках.

15 юни. Отново идва д-р Щраус. Не пожелах да му отворя и го помолих да си ходи. Искам да ме оставят на мира. Станал съм обидчив и раздразнителен. Чувствам как тъмнината се сгъстява. Трудно ми е да изхвърля от главата си мисълта за самоубийство. През цялото време си напомням, колко важен ще се окаже в последствие този интроспективен дневник.

       Но колко странно е усещането да вземеш в ръцете си книга, която с удоволствие си чел преди по-малко от месец и да откриеш, че напълно си я забравил. Помня какъв велик мислител ми се стори Джон Милтън, но когато днес се опитах да чета “Загубеният рай”, не разбрах абсолютно нищо. Толкова се вбесих, че запокитих книгата в другия край на стаята.

       Трябва да опитам да запазя нещичко. Нещо от онова, което узнах за даденото ми време. О, Господи, не ми отнемай всичко…

19 юни. Понякога вечер излизам на разходка. Миналата нощ не можах да си спомня къде живея. Доведе ме един полицай. Имам чувството, че някога, много отдавна, това вече ми се е случвало. Продължавам да се убеждавам, че съм единствения човек в света, който може да опише какво ми се случва.

21 юни. Защо губя паметта си? Трябва да се боря. По цели дни лежа в леглото, без да знам кой съм и къде се намирам. После изведнъж всичко се връща. Странностите на амнезията. Симптомите на старостта – връщам се в детството. Колко безпощадно логично! Узнах толкова много и така бързо. А сега интелектът ми се понижава с огромна скорост. Няма да го допусна. Ще се боря. Не мога да прогоня спомена за момчето в закусвалнята, за тъпото изражение на лицето му, глупавата усмивка, за хората, които му се присмиваха. Не… моля… само не и това… отново…

22 юни. Забравям какво съм учил неотдавна. Изглежда всичко се развива по класическия принцип – първо се забравя това, което е било усвоено последно. Всъщност, това закон ли е? По-добре да прочета още веднъж…

       Препрочитах доклада си за “Ефекта Алджърнън-Гордън” и сякаш го е писал някой друг. Някои раздели дори не разбрах.

       Постоянно се спъвам в разни предмети и ми е все по-трудно да печатам на машина.

23 юни. Отказах се от машината. Координацията ми е лоша. Усещам, че се движа все по-бавно. Днес бях потресен. Взех статията на Крюгер “Über psychische Ganzheit” (“За психическото Съвършенство”) – използвах я за изследванията си – за да видя няма ли да ми помогне да се ориентирам в същината на моя труд. Отначало помислих, че не съм добре със зрението. После осъзнах, че вече не разбирам немски. Опитах и с други езици. Всичко е изчезнало.

30 юни. Мина седмица докато се реша да пиша отново. Всичко постепенно се изплъзва като пясък между пръстите ми. Повечето от книгите сега са ми твърде трудни. Вбесяват ме, защото зная, че преди някакви си седмици ги четях и разбирах.

       Отново и отново си внушавам, че трябва да продължавам да пиша отчетите си, за да може случващото се с мен да стане известно на останалите. Но е все по-трудно да намирам думите и да си спомням как се пишат. Налага ми се да гледам в речника даже простите думи и заради това се ядосвам на себе си.

       Доктор Щраус идва почти всеки ден, но аз му казах, че не искам да виждам никого и с никого не желая да разговарям. Той се чувства виновен. Останалите също. Но аз никого не виня. Знаех как може да завърши това. И все пак боли…

7 юли. Не зная къде отиде седмицата. Само зная, че сме неделя защото виждам как хората отиват на църква. Струва ми се цялата седмица съм я пролежал но помня, че мисиз Флин няколко пъти ми донесе да ям. През цялото време си повтарям че нещо трябва да направя но после забравям, а може да е по-лесно да не правя това което си казвам че трябва да направя.

       Тези дни често си мисля за мама и тате. Намерих снимка на нас тримата на плажа. Баща ми държи под мишница голяма топка, а мама ме е хванала за ръка. Не ги помня такива като на снимката. Помня че тате беше почти винаги пиян и се караше с мама за пари.

       Той рядко се бръснешеи винаги ми дращеше на лицето като ме прегръщаше. Мама каза че е умрял, но братовчеда Милти каза че чул родителите му да говорят че баща ми избягал с друга жена. Когато попитах мама тя ме зашлеви и каза че баща ми е мъртъв.

       Май никога няма да разбера, но чесно казано ми е все тая. (Веднъж каза, че ще ме заведе във ферма да видя кравите но така и не го направи. Никога не изпълняваше обещанията си…)

10 юли. Хазайката мисиз Флин се безпокои за мен. Казва че като се излежавам така по цял ден и нищо не правя й напомям за сина й точно преди да го изгони от къщи. Каза че не обича безделници. Ако съм болен е едно но ако съм безделник това вече е съвсем друга работа и тя подобно нещо няма да търпи.

       Казах й че мисля че съм болен.

       Старая се да чета помалко всеки ден повечето раскази но трябва много пъти да чета едно и също място защото не разбирам какво означава. И ми е трудно да пиша. Знам че трябва да гледам всички думи в речника но това е много трудно а през цялото време съм толкоз уморен.

       После реших че вместо дълги трудни думи ще пиша само лесни. Това пести време. Веднъж седмично слагам цветя на гроба на Алджърнън. Мисиз Флин мисли че съм се чалнал щом нося цветя на миши гроб но й казах че Алджърнън е особена мишка.

14 юли. Отново неделя. Няма какво да правя защото теливизора ми се счупи и нямам пари за поправка. Май изгубих чека от лабраторията за този месец. Не помня.

       Ужасно ме боли глава и аспирина почти не ми помага. Мисиз Флин вижда че наистина съм болен и й е жал за мене. Тя е много добра жена стига само някой да се разболей.

22 юли. Мисиз Флин извика някакъв чуж доктор. Уплашила се че умирам. Казах на доктора че не съм толкоз болен само понякога забравям всичко. Той ме попита имам ли приятели или роднини и аз отговорих че никой си нямам. Казах му че преди имах приятел Алджърнън но той беше мишка и ние често се състизавахме. Той ме погледна някак странно сякаш помисли че съм луд.

       А като му казах че съм бил гении се усмихна. Говореше с мене сякаш съм малко дете и намигна на мисиз Флин. Разсърдих се и го изгоних защото ми се потиграваше като другите преди.

24 юли. Вече нямам пари и мисиз Флин казва че трява някъде да работя за да си плащам квартирта а не съм плащал повече от два месеца.

       Не мога да правя нищо освен работата която вършех в “Компания за произвоство на пласмасови кутии – Донеган”. Не искам да се връщам там, защото ме познаваха когато бях умен и можеби ще ми се смеят. Но не зная какво друго да правя да изкарам пари.

25 юли. Гледах някои от старите ми отчети и много странно но не мога да прочета какво съм писал. Расчитам някои от думите но не ги разбирам.

       Мис Киниен идва и стоя пред вратата но аз й казах ей вървете си не искам да ви виждам. Тя се расплака и аз също но не я пуснах щото не исках да ми се присмива. Казах й че вече не я харесвам. Казах й че повече не искам да съм умен. Това не е истина. Още я обичам и още искам да съм умен, но трябваше да й кажа тъй за да си тръгне. Тя платила на мисиз Флин за стаята ми. Не искам така. Трява да си намеря работа.

       Моля ви направете така че да несе разуча да чета и пиша.

27 юли. Мистър Донеган беше много добър когат отидох във фабриката и го помолих отново да ме вземе за чистач. Отначало ме гледаше с недоверие но му расказах какво ми се е случило и той много се огорчи сложи ръка на рамото ми и каза Чарли Гордън ти си мъшко момче.

       Сички ме гледаха като слязох долу и почнах да мия като едно време. Казах си Чарли ако ти се смеят ти не се обиждай ами си спомни че те не са толкоз умни както ти се струваше навремето. Освен това преди те ти бяха приятели и ако са ти се присмивали туй не е нищо щото и са те обичали също.

       Един от работниците когот са взели след като си тръгнах се пошегува и каза ей Чарли чух че си много умен тип направо кат професор. Я земи кажи тука нещо умно.

       Стана ми лошо но тогаз се появи Джо Керп хвана го за яката и каза остави го намира ти пършиф шегажия да не ти извия врата. Не очаквах че Джо ще застане на моя страна и си мисля че той ми е истински приятел.

       После при мене дойде Франк Райли и каза Чарли ако някой те тормози или иска да те излъже извикай мене или Джо и ще си поприказва отблизо с юмруците ни.

       Казах му благодаря ти Франк и се задъхах и тряваше да изляза от склада щото да не види как плача. Хубаво е да имаш приятели.

28 юли. Днес направих глупост и забравих че вече не ходя в класа на мис Киниен във учлището за възрасни. Влязох във стаята и седнах на старото си място а тя ме погледна страно и каза Чарлз.

       Не си спомням някога да ми е казвала тъй казваше ми просто Чарли и ас й казах привет мис Киниен потготвил съм си урока само дето загубих книшката по коят се учим да четем. Тя се расплака и исбяга от стаята и сички ме гледаха тогаз видях че са съвсем други хора а не с които учих преди.

       После си спомних нещо за опирация и как станах умен и си казах Боже мой ас наистина се правя на Чарли Гордън. Тръгнах си преди тя да се е върнала.

       Затуй напускам Нюйорк завинаги. Не искам пак да направя нещо таквоз. Не искам мис Киниен да ме сажалява. Във фабриката сички ме сажаляват и ас и туй неискам затуй ще ида някъде дето никой не знай че Чарли Гордън някога е бил гении а сега даже не може да чете книги и да пише добре.

       Земам със себе си две книшки и даже и да немога да ги чета много ще се упражянвам и може и да не забравя сичко дето съм научил. Ако ама много се старая може даже да стана малко поумен от преди опирацията. Имам си заешка опашка и късметлиско пени и може те да ми помогнат.

       Мис Киниен ако някой прочите това не ме сажалявайте ас много се радвам че исползвах още един шанс да стана умен щото научих много различни неща а преди даже не знаех че ги има и съм благодарен че поне за минутка успях да ги видя.

       Незная защо станах пак глупав и какво направих не така може да е щото не се стараех много силно. Но може ако се старая и много се упражнявам да стана малко поумен и да зная какво значат сички думи. Спомням си малко как ми беше приятно да чета синята книшка със скъсаната корица. Затуй непремено  през цялото време ше се старая да стана умен за да ми е пак толкоз хубаво. Иска ми се да съм такъв още сега и ако стане ще седна и само ще чета. И все пак ас сигурно съм първия в света глупак който е открил нещо важно занауката. Помня че нещо направих самоче не помня какво. Май направих нещо за сички глупави хора като мене.

       Збогом мис Киниен и доктор Щраус и сички.  P.S. Моля кажете на доктор Немюр да не се сърди когат му се присмиват и ще има повече приятели. Не е трудно да имаш приятели ако даваш на хората да ти се смеят. Там дето отивам ще имам много приятели.

       P.P.S. Ако имате възможнос моля сложете малко цветя на гроба на Алджърнън който е в задния двор…

„Flowers for Algernon“ Daniel Keyes (part II)

 
16 април. Днес, научих  з а п и т а й к а т а, ето каква е (,) точка с опашчица, Мис Киниен, казва че е важна, защото, запитайката, прави, написаното, по добро,

17 април. Сложил съм запетаите неправилно. Те са препинателни знаци. Мис Киниен ме кара да гледам дългите думи в речника за да се науча да ги пиша. Попитах я защо щом могат да се четат. Тя каза това е включено в обучението ти затова вече ще гледам всички думи за които не съм сигурен как се пишат. Заради това писането се забавя но мисля че запомням. Трябва да погледна думата само веднъж и вече знам как да я пиша. Затова написах правилно препинателен знак. (Така е написано в речника.) Мис Киниен казва че точката също е препинателен знак и че има още много други знаци които трябва да науча.

       Всички знаци трябва, да се употребяват “заедно тя, ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните, знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те са ми в гла’вата.

       Харесвам Уважаемата мис Киниен (така се пише в делови писма, ако някога стана делови човек) защото тя’ винаги всичко ми обяснява” когато – питам. Тя е ге’ний! Искам! да съм, умен” като нея;

       (препинателните знаци са смешни)

18 април. Колко съм глупав! Изобщо не съм разбрал за какво е говорила. Снощи прочетох учебника и загрях, че мис Киниен се е опитвала да ми обясни същото, но тогава не съм го разбрал. Станах посред нощ и в главата ми всичко се проясни.

       Мис Киниен каза, че ми е помогнал телевизорът, който работи докато спя.

20 април. Зле ми е. Не като да ми трябва доктор, а сякаш в гърдите ми е празно като че ли са ми извадили вътрешностите и освен това имам киселини.

       Не мислех да пиша за това, но мисля, че все пак трябва да го направя, защото е важно. Днес за първи път не отидох на работа и останах у дома.

       Снощи Джо Керп и Франк Райли ме поканиха на вечеринка. Имаше момичета и няколко човека от фабриката. Спомних си колко зле ми беше предния път, когато пих твърде много, затова казах на Джо, че не искам да пия. Вместо алкохол той ми даде чиста кока-кола. Имаше странен вкус, но помислих, че просто имам неприятен вкус в устата.

       Отначало беше много весело. Джо каза, че трябва да танцувам с Елин и тя ще ме научи на разни “па”. Няколко пъти паднах и въобще не разбрах защо, след като освен нас с Елин никой друг не танцуваше. И все се спъвах, защото през цялото време някой ми подлагаше крак.

       Ставайки видях на лицето на Джо такова изражение, че почувствах нещо странно в стомаха.

       - С него направо можеш да си умреш – каза едно от момичетата.

       Всички се разхилиха.

       - Не съм се смял толкоз от оная вечер в Макси, когато го пратихме за вестник и се ометохме – каза Франк.

       - Не, ама погледнете го само! Колко е почервенял.

       - Той се изчервява. Чарли се изчервява!

       - Хей, Елин, какво направи на Чарли? Никога не съм го виждал такъв.

       Не знаех какво да правя, къде да се скрия. Всички ме гледаха и се смееха и се почувствах сякаш стоя там чисто гол. Искаше ми се да се скрия някъде. Избягах на улицата и повърнах. После тръгнах към къщи. Странно как никога не съм забелязвал, че на Джо, Франк и другите им харесва да ме мъкнат със себе си, за да ми се подиграват. Сега разбирам какво имат предвид под “да се правиш на Чарли Гордън”!

       Срамувам се.

10 отчет за тoва, което се случва

21 април. Още не съм тръгнал на работа. Помолих мисиз Флин, хазайката, да се обади във фабриката и да каже на м-р Донеган, че съм болен. Напоследък мисиз Флин ме гледа много странно – сякаш се страхува.

       Мисля, че е добре, дето разбрах как всички ми се присмиват. Много мислих. Това е така, защото съм толкова смотан и даже не забелязвам кога върша глупости. Хората си мислят, че е смешно, когато глупавият човек не може да прави всичко като тях.

       Във всеки случай вече разбирам, че с всеки ден ставам по-умен. Знам препинателните знаци и мога да пиша правилно. Харесва ми да търся в речника трудни думи и успявам да ги запомня. Сега чета много и мис Киниен казва, че чета много бързо. Понякога дори разбирам за какво става въпрос и го запомням.

       Мис Киниен казва, че освен история, география и математика, ще уча и чужди езици. Доктор Щраус ми даде няколко нови ролки с ленти, за да ги зареждам, когато си лягам.

       Днес съм доста по-добре, но, струва ми се, все още малко се сърдя на хората за това, че винаги са ми се присмивали и ме правеха за посмешище, защото бях глупав. Когато, както казва д-р Щраус, поумнея и моят IQ 68 се утрои, може би ще стана като останалите и хората ще ме обичат, и ще се отнасят приятелски.

       Не съм много наясно какво е IQ. Д-р Немюр казва, че IQ измерва степента на умствени възможности на човека – като везните в аптеката. Но д-р Щраус не беше съгласен и каза, че IQ не е мярка за интелекта. Каза, че IQ показва нивото на интелекта като цифри на мензурка. По тях се разбира още колко течност трябва да се добави, за да се напълни.

       А когато попитах Бърт, който проверява интелигентността ми и се грижи за Алджърнън, той каза, че и двамата не са прави (но трябваше да обещая, че пред тях – нито дума). Бърт казва, че IQ измерва различни неща, в това число и нещо от това, което човек е успял да изучи и че, честно казано, този IQ е глупост.

       И до днес не зная какво точно е IQ, с изключение на това, че моят скоро ще надмине 200. Замълчах си, но все пак не ми е ясно как ще разберат колко е нечий IQ, като си нямат представа какво е той или къде се намира.

       Д-р Немюр каза, че утре трябва да мина теста на Роршах. Интересно това какво е.

22 април. Разбрах какво е Роршах. Това е тестът, който правих преди операцията – онзи същият с петната на картончетата. И го провеждаше същият човек.

       - И така, Чарли – каза той, – веднъж вече си виждал тези карти, помниш ли?

       - Разбира се, че помня.

       По тона ми той разбра, че се засегнах и това явно го изненада.

       - Да, наистина. А сега искам да погледнеш ето тази карта. Какво може да е това? Какво виждаш на нея? Хората виждат в тези петна най-различни неща. Кажи на какво ти напомня, за какво те кара да мислиш?

       Бях потресен. Думите му бяха напълно неочаквани за мен.

       - Искате да кажете, че в тези петна няма никакви картинки?

       Той се намръщи и свали очилата си.

       - Не разбрах?

       - Картинки. Скрити в петната. Предния път ми казахте, че всички ги виждат и искахте и аз да ги намеря като останалите.

       Той каза, че предишния път ми е казал почти същото. Не му повярвах и все още подозирам, че нарочно ме пързаля, за да се позабавлява. Или… вече в нищо не съм сигурен… Нима е възможно да съм бил  т о л к о в а  слабоумен?

       Бавно разгледахме картите. На една от тях петното приличаше на двойка прилепи, които носят нещо. На друга приличаше на мъже, биещи се с шпаги. Измислях всевъзможни неща. Мисля, че се увлякох. Но вече не му се доверявах и през цялото време въртях картите ту така, ту иначе и даже ги оглеждах от обратната страна, за да проверя дали там няма нещо, което е трябвало да забележа.

       И до сега не виждам смисъл в този тест. Всеки може да излъже, измисляйки си неща, които всъщност не вижда. Той откъде може да знае дали не го водя за носа и не разказвам за неща, които изобщо не са във въображението ми? Може би ще разбера, когато д-р Щраус ми разреши да чета психология.

25 април. Измислих как да се разместят машините във фабриката и м-р Донеган казва, че това ще му спести 10 000 долара годишно за работна сила и увеличаване на продукцията. Даде ми 25 долара премия.

       Поканих Джо Керп и Франк Райли да закусим заедно, за да отбележим събитието, но Джо каза, че трябва да купува нещо за жена си, а Франк каза, че ще закусва с братовчедка си. Мисля, че трябва да мине известно време, за да свикнат с промените в мен. Всички като че ли се страхуват. Когато се доближих до Емос Борг и го потупах по рамото, той направо подскочи.

       Хората почти не разговарят с мен и не се шегуват както преди. Затова и на работа ми е някак самотно.

27 април. Престраших се и поканих мис Киниен да хапне с мен утре вечер и  да отпразнуваме премията ми.

       Отначало тя се колебаеше дали е редно, но аз попитах д-р Щраус и той каза, че всичко е нормално. Д-р Щраус и д-р Немюр очевидно не се разбират добре. Постоянно спорят. Снощи, когато влязох в кабинета, за да питам за обяда с мис Киниен, чух как си крещяха. Д-р Немюр твърдеше, че това е неговият експеримент и неговите изследвания, а д-р Щраус крещеше в отговор, че е вложил в работата им не по-малко от д-р Немюр, тъй като той ме е намерил чрез мис Киниен и че той е направил операцията. Някой ден, заяви той, хиляди хирурзи по целия свят ще използват на практика разработения от тях метод.

       Д-р Немюр иска в края на месеца да публикува резултатите от експеримента. Д-р Щраус смята, че за по-голяма сигурност е редно да изчакат още малко. Той заяви, че д-р Немюр се интересува повече от катедрата по психология в Принстън, отколкото от самия експеримент. Д-р Немюр каза, че д-р Щраус не е нищо повече от опортюнист, който в преследване на славата се опитва да лежи на чужди лаври и той (д-р Немюр) няма да го носи на гърба си.

       След като излязох усетих, че ме побиват тръпки. Не знам защо, но като че ли за първи път видях и двамата в истинската им светлина. Помня, Бърт казваше, че жената на д-р Немюр е същинска вещица и през цялото време го тормози. Бърт каза, че мечтата на живота й е да има известен съпруг.

       Наистина ли д-р Щраус се опитва да се издигне на чужд гръб?

28 април. Не разбирам, как не съм забелязал колко красива е мис Киниен. И е само на 34 години. Има кафяви очи и мека кестенява коса, събрана на кок на тила.

       Вероятно, понеже още от самото начало тя ми изглеждаше недостижимо гениална – и много, много стара. А сега, с всяка наша среща тя става все по-млада и по-привлекателна.

       Хапнахме и дълго си говорихме. Разсмях се, когато ми каза, че напредвам много бързо и скоро ще я оставя зад себе си.

       - Истина е, Чарли. Вече четеш по-добре от мен. С един поглед прочиташ цяла страница, а за същото време аз схващам едва няколко реда. И, четейки, запомняш и най-малките подробности. А аз, в най-добрия случай, си спомням само общия смисъл на прочетеното.

       - Аз не се чувствам умен. Има толкова много неща, които не разбирам.

       Тя извади цигара и аз й подадох огънче.

       - Трябва да бъдеш малко по-търпелив. За нещата, които на теб ти отнемат някакви си дни и седмици, при нормалните хора е нужен половин живот. Ти попиваш знания като огромна гъба. Факти, цифри, всевъзможна информация. И скоро ще започнеш да съпоставяш всичко това. Ще осъзнаеш взаимодействието между отделните области на знанието. Съществуват много нива, Чарли – това са стъпала на огромна стълба, които водят все по-високо и ти все по-добре ще опознаваш обкръжаващия те свят.

       Тя помръкна.
       - Само се надявам…

       - Какво има?

       - Няма значение, Чарли. Просто се надявам, че съветвайки те да се решиш на това, не съм направила грешка.

       Аз се разсмях.

       - Как може да говорите така? Всичко се развива както трябва. Дори Алджърнън е все още умен.

       Известно време седяхме мълчаливо и аз разбрах какво има предвид. Мислеше ми се за тази възможност, колкото на старец за смъртта. Знаех, че това е само началото. И разбирах какво има предвид под стъпала, защото вече преодолях някои от тях. При мисълта, че ще я надмина, ми стана тъжно.

       Влюбен съм в мис Киниен.

11 отчет за тoва, което се случва

30 април. Вече не работя в “Компания за производство на пластмасови кутии – Донеган”. М-р Донеган заяви, че за всички ще е по-добре, ако се махна. Заради какво ме намразиха?

       За първи път разбрах, когатo м-р Донеган ми показа подписката. 840 подписа – всички, които имат някакво отношение към фабриката…

       Отново изгарям от срам. Този мой нов интелект издигна стена между мен и всички, които познавах и обичах. Преди ми се присмиваха и ме презираха заради глупостта и невежеството ми; сега ме мразят заради знанията и съобразителността ми. Господи, какво всъщност искат от мен?

       Изхвърлиха ме от фабриката. Сега съм по-самотен от когато и да било…

15 май. Д-р Щраус ми е страшно ядосан, че две седмици не съм писал отчетите си. По своему е прав, сега лабораторията редовно ми изплаща обезщетение. Обясних му, че бях твърде зает – четох и мислих много. Когато споменах, че процесът на писане е твърде муден и ме кара да губя търпение, той ме посъветва да се науча да печатам на машина. Сега писането е значително по-леко – печатам 75 думи в минута. Д-р Щраус непрекъснато ми напомня за необходимостта да пиша и говоря по-просто, за да могат да ме разберат останалите.

       Миналия вторник  двамата с Алджърнън се явихме като демонстрация на заседание на Конгреса на Американската асоциация на психолозите. Предизвикахме истинска сензация. Д-р Немюр и д-р Щраус са много горди с нас.

       Подозирам, че д-р Немюр, който е на 60 (10 години е по-стар от д-р Щраус), счита, че трябва веднага да пожъне плодовете на труда си. Това несъмнено е в резултат от натиска от страна на мисиз Немюр.

       Въпреки първоначалното ми впечатление осъзнавам, че д-р Немюр съвсем не е гений. Има голям потециал, но му пречи липсата на увереност в собствените му възможности. Той иска хората да го смятат за гений. Затова за него е важно работата му да получава признание. Според мен д-р Немюр не желае да отлага, именно защото се бои, че някой друг може да направи аналогично откритие и да го лиши от честта да бъде пръв.

       Затова пък д-р Щраус може да бъде наречен гений, въпреки усещането ми, че знанията му са твърде ограничени. Обучавали са го в традициите на тясната специализация.

       Бях потресен, когато разбрах, че от всички древни езици владее само латински, гръцки и древноеврейски и почти не познава висшата математика извън границите на елементарните вариационни изчисления. Когато ми го сподели, почувствах някакво раздразнение. Имах чувството, че ме е заблуждавал, криейки от мен тази страна на личността си, за да ме накара да го мисля не за такъв какъвто е (което, както открих, е присъщо за много хора).

       Явно карам д-р Немюр да се чувства неловко. Понякога, като опитам да го заговоря, той само странно ме гледа и се извръща. Дори отначало се сърдех, докато д-р Щраус не ми обясни, че заради мен д-р Немюр е получил комплекс за малоценност. Аз мислех, че ми се подиграва, а реагирам много остро, когато ми се присмиват.

       Как да предположа, че толкова уважаван психолог-експериментатор като д-р Немюр не знае нито хинди, нито китайски? Та това е нелепо, като се има предвид, че изследванията, провеждани сега в Индия и Китай, са точно в неговата област.

       Попитах д-р Щраус как Немюр ще опровергае Рахаджамати, който критикува неговия метод и резултатите от изследванията му, ако не може да прочете трудовете му. Странното изражение на лицето на д-р Щраус можеше да означава, че или не иска да каже на Немюр какво пишат в Индия, или – което много ме обезпокои – че сам не знае за това.

18 май. Развълнуван съм. Вчера вечерта срещнах мис Киниен – не я бях виждал повече от седмица. Стараех се да не засягам високоинтелектуални въпроси и говорех на прости всекидневни теми, но тя обезпокоено ме погледна и попита какво разбирам под изменение на математическия еквивалент в Петия концерт на Доберман.

       Когато се опитах да й обясня, тя ме спря и се разсмя. Подозирам, че не разговарям на подходящо ниво. Каквато и тема да засегнех, не можех да намеря общ език с нея. Виждам, че вече почти не мога да общувам с хората. Добре че на света има книги, музика и проблеми, за които мога да мисля.

20 май. Без инцидента с разбитите чинии така и нямаше да забележа 16-годишния мияч на чинии в закусвалнята, където вечерям.

       Чиниите с грохот се разсипаха на пода, пръснаха се на парчета и на всички страни под масите полетя разбит бял порцелан. Объркан и стреснат, младежът замръзна, здраво стискайки празния поднос. Свиркането и подвикванията на посетителите (викове: “Лелее, язък за чиниите!”, “Честито!”, “Няма да изкара дълго тук…”, които неизменно се надигат в ресторантите при такива случаи) като че ли още повече го смутиха.

       Когато привлечен от шума се появи собственикът, момчето се сви от страх, сякаш очакваше да го бият, и вдигна ръце напред, за да се предпази от евентуален удар.

       - Добре, добре, глупако – завика собственикът, – не стой като истукан! Вземай метлата и премети тази кочина. Метлата… метлата, идиот такъв! В кухнята е. И да не остане и прашинка.

       Момчето разбра, че не възнамеряват да го наказват. Изплашеното му изражение се стопи и връщайки се с метлата, за да измете, той вече се усмихваше и нещо си мърмореше. Някои от най-заядливите посетители се забавляваха да пускат забележки по негов адрес.

       - Я виж, синко, там отзад има голямо парче…

       - Хайде още веднъж…

       - Ааа, хич не е глупав той. Да ги строши е по-лесно, отколкото да ги мие…

       Празният му поглед се местеше от един забавляващ се зрител на друг и лицето му малко по малко попиваше техните усмивки, докато накрая сам неуверено се ухили на шегите, които вероятно дори не беше разбрал.

       При вида на тази тъпа неизразителна усмивка, широко отворените детински очи, в които неувереността се съчетаваше с горещо желание да угоди, сърцето ми бе пронизано от остра болка. Те му се присмиваха, защото беше умствено изостанал.

       Аз също му се смеех.

       Изведнъж ме обхвана ярост. Скочих и закрещях:

       - Млъкнете! Оставете го на мира! Той не е виновен, че нищо не разбира! Не е по силите му да бъде друг! За бога… та той е човек!

       В помещението се възцари тишина. Проклинах се за това, че избухнах и направих сцена. Стараейки се да не гледам към момчето, платих сметката си и излязох от закусвалнята без да съм докоснал храната. Срамувах се заради двама ни.

       Странно как хората с нормална психика, които никога не биха закачили сакатия, родил се без ръка, крак или око, същите тези хора с лекота оскърбяват човек с вродена умствена изостаналост. Побеснявах от мисълта, че не толкова отдавна аз, съвсем като това момче, от глупост се правех на клоун. И почти бях забравил за това.

       Скрих предишния Чарли Гордън от самия себе си. Но днес, виждайки това ощетено момче, за пръв път разбрах какъв съм бил преди. Бил съм съвсем същият!

       Често препрочитам отчетите си и виждам безграмотност, детинска наивност, нищожен, сякаш затворен в тъмна стая интелект, който жадно се взира през ключалката в сияещата наоколо ослепителна светлина. Виждам, че въпреки цялата си ограниченост съм осъзнавал собствената си непълноценност, разбирал съм, че останалите притежават нещо, което ми липсва, което съдбата ми е отнела.

       Дори слабоумният иска да прилича на останалите хора. Детето може и да не знае как или с какво да се нахрани, но му е познато чувството на глад.

       В крайна сметка този ден бе полезен за мен. Виждайки по-ясно своето минало, реших да посветя своите знания и способности за изследвания в областта на повишаването интелектуалното ниво на човека. Кой е по-подготвен от мен за тази работа? Кой друг е живял и в двата свята? Дайте ми възможност да приложа дарбата си и да сторя нещо за своите братя.

       Утре ще обсъдя с д-р Щраус въпроса за методите на моята работа. Може би ще ми се отдаде да му помогна да реши проблема с широкото прилагане на тези операции, първата от които бе направена на мен. Имам някои идеи в тази насока.

       Колко много може да се направи! Щом успяха от мен да направят гений, то такива има хиляди! А каква фантастична степен на интелигентност може да се достигне при нормалните хора? А при гениите?

       Колко възможности се откриват! Горя от нетърпение.

“Flowers for Algernon” Daniel Keyes (part I)

 
1 очет за тва куето се случва – 5 март 1956

       Доктор Штраус казва че отднес трябва да записвам сичко куето мисля и куето мисе случва. Незнам за кво е нужно но той казва че туй е много важно зада видят дали ще ме исползват илине. Надявам се че ще ме исползват. Мис Киниен казва че може даме направят умен. Ас искам да съм умен. Казвам се Чарли Гордън. На 37 години съм и преди две седмици имах ружден ден.

2 очет за тва куето се случва – 6 март

       Днес имах нешто като испит. Май несе справих и ми се струва че сега няма да ме исползват. А стана така въф стаята стуеше един добър млад човек и държеше някакви бели кртончета и всички бяха исцапани с мастило. той каза Чарли какво виждаш на туй картонче.

       Ас казах виждам петно од мастило. Той каза правилно. Помислих че туй е сичко и станах да си ходя но той ме спря. Каза седни Чарли още не сме свършили. Не помниа много добре как беше после ама той каточели поиска да му кажа каво виждам във петното. Ас ништо не видях но той каза че там има картинки че другите хора виждат ниакви картинки. а ас ништо не можах да видя. Ама наистина се старах да ги видя. държах картончтата близо до очите си после далеко. Казах ако имах очила штях да виждам подобре слагам си очилата като гледам тиливизор но са в шкафа във кридора. Донесох ги. После казах дайте пак да погледам туй картонче и вече непремено ште намеря картинката.

       Много се старах ама пак не можах да намеря картинката. Виждах само масилено петно. Казах може дами трябват нови очила. Той написа нешто на листа и ас се исплаших че несъм издържал испита. Казах му туй е много красиво петно с малки точици покрай. Той много се натъжи значи съм збъркал.

3 очет за тва куето се случва – 7 март

       Доктор Штраус и доктор Немюр казват че петната мастило това ништо не значи. Казах им ас несъм разливал мастило на картончетата и ништо не можах да видя въф петната. те казха че можеби все пак ште ме исползват. Казах мис Киниен никога не ми е правила таквиз испити само провряваше четенето и писането. Те казаха мис Киниен казала че съм найдобрия й ученик въф вечерното учлиште за възрасни понеже се старая повече от другите и много искам да уча. Те ме попитаха как стана така Чарли че сам си отишъл въф вечерното училиште. Как го намери. Казах им че питах хората и ниакой каза къде да отида зада се науча да чета и пиша добре. Те попитаха а зашто ти се искаше. казах цял живот съм искал дасъм умен а не глупак. Обаче да си умен е много трудно. Те попитаха а знаеш ли че може да е закратко. Казах да. Мис Киниен ми каза. Няма значение дали ще боли.

       Днес покъсно имах още някакъв шантав испит. Стори ми се по лесен щото можех да видя картиките Обаче тоя път милата дама дет се занимаваше смене не искаше да й расказвам за картинките. Обърках се. Казах вчерашниа мъж искаше да кажа какво виждам въф петната тя каза че това ништо незначи. Каза ми измисли раскази за хората на картинките. Казах й как може да се расказва за хора дето никога не си виждал. защо трябва да измислям лъжи. Ас вече не лъжа щото винаги ме хваштат.

       После едни хора с бели престилки ме поведоха в друга част на болницата и ми дадоха игра. Нешто като състезание със бяла мишка. Наричаха мишката Алджърнън. Алджърнън стоеше въф кутия със страшно много завои от всякакви стени вътре и ми дадоха молиф и лист с чертички и квадратчета. От едната страна пишеше СТАРТ а от другата пишеше ФИНАЛ Казаха че туй е л а б е р и н т и ние с Алджърнън трябва да направим един и съшт лаберинт. Не разбрах как може да е съшт като ас имам лист а Алджърън кутия ама ништо не казах. а и нямаше време щото сстезанието започна.

       Единиа мъж държеше часовник и се опитваше да го скрие от мене затуй се стараех да не гледам натам и започнах да се валнувам.

       От тоя испит ми стана още позле от колкото от другите щото го повтаряха десет пъти с различни лаберинти и Алджърнън винаги побеждаваше. Незнаех че мишките са толкоз умни. Може да е щото Алджърнън е бял. може пък белите мишки да са поумни от другите.

4 очет за тва куето се случва – 8 март

       Ште ме исползват Толкоз се валнувам че почти немога да пиша. Първо доктор Штраус и доктор Немюр малко спориха. доктор Немюр беше в кабинета когат доктор Штраус ме заведе там. Доктор Немюр се чудеше да ме исползват ли илине но доктор Штраус му каза че мис Киниен ме препръчала като най добрия от сички дето ги учи. Харесвам мис Киниен щото тя е много умна учителка. И ми каза Чарли ще имаш още един шанс. Ако добровлно се съгласиш на тоз есперимент може да станеш умен Несе знае дали ште е завинаги или не но има шанс. Затуй ас казах добре макар че много ме е страх щото каза че ште ми правят опирация. Тя ми каза несе страхувай Чарли ти постигна таквиз големи успехи с толкоз малки спосбности че мисля да си го заслужил повече од сички.

       Затуй се исплаших когат доктор Немюр и доктор Штраус спориха за туй. Доктор Штраус каза че имам нешто много хубаво

       Той каза доктор Немюр Чарли не е такъв къвто сте си представяли първия от ваште нови интелек… (не разбрах думата) сюпермени. Но повечето хора столкоз ниско ниво на интеле… са вражд… и необшти… те обикновено са тъпо апатич… и с тях е трудно да се занимаваш. Той е добър е по харакер заинтресован е и сготовност се отзовава.

       доктор Немюр каза не забравяйте че той ще бъде първото чувешко съшество чиито интелек ште се утрои чрез хиргическа намеса.

       Доктор Штраус каза правилно Погледнете колко добре се е научил да чете и пише за своето ниско умствено ниво това е толкоз голямо достиж… колкото ние с вас без всякаква помош да изучим теорията за …носта на Анштайн.

       Не разбрах сички думи те говореха много бързо но каточели доктор Штраус беше за мене а другия не.

       После доктор Немюр кимна каза добре можеби сте прав. ште исползваме Чарли Като каза туй ас много се развалнувах скочих и му стиснах ръката затуй че е толкоз добър с мене. Казах му благодарско док няма да съжалиавате дето сте ми дали още един шанс. И го казах чесно. След опирацията непремено ще се старая да стана умен. Тъй ште се старая направо ужас.

5 очет за тва куето се случва – 10 март

       Страх ме е. многото хора дето таботят тука и сестрите и тия дето ме испитваха ми донесоха бомбони и ми пожелаха успех. надявам се да ми провърви

       попитах доктор Штраус ште мога ли след опирацията да победя Алджърнън и той каза можеби. Ако операцията стане ще й покажа на тая мишка че мога да съм и ас толкоз умен. А даже може и поумен. ште мога да чета подобре и да пиша правилно думите ще зная много различни работи и ще съм като останалите хора. Искам да съм умен като другите. Ако остана умен завинаги ще направят умни всички по света.

6 отчет за тва което се случва – 15 март

       Опирацията не болеше. Направиха ми я докат съм спял. Днеска снеха от главата и очитеми бинта и мога да пиша отчети за тва което се случва Доктор Немюр като видя другите ми отчети каза че пиша думата о т ч е т неправилно и ми показа как трява да я пиша думата к о е т о също. Трява да опитам да го запомня

       Трудно мие да запомням как е правилно да се пише. Доктор Штраус казва че трява да пиша сичко което ми се случва но повече трябва да расказвам какво мисля и чуствам Когато му казах ас не умея да мисля той каза опитай. Прес цялото време докато имах бинт на очите се опитвах да мисля. Ништо не стана. Незнам за кво да мисля. Може би ако го питам той ще ми каже как да го правя нали сега трява да стана умен. За какво мислят умните. Сигурно измислят нешто. искам вече да мога да измислям.

7 отчет за тва което се случва – 19 март

       Все съштото. Минах много испити и състезания с Алджърнън. мразя я тая мишка. винаги ме бие. Доктор Щраус каза че трява да ги играя тез игри И още каза че скоро пак ще трява да преминавам през съшите испити. Ония шантави мастилени петна. И ония шантави картинки. Обичам да рисувам мъж и жена но няма да тръгна да лъжа за хората.

       Толкоз много се опитвам да мисля че ме заболя главата. Уж доктор Щраус ми е приятел но той неми помага. Неми казва за кво да мисля или кога ще стана умен.

8 отчет за тва което се случва – 23 март

       Връщам се на работа във фабриката. Казаха че е подобре пак да почна работа но не бива да казвам на никой закакво са ми правили опирация и трява всяка вечер след работа да ходя във болницата за час. Смятат да ми плаштат пари всеки месец зада се уча да стана умен.

       Радвам се чесе връщам във фабриката защото ми липсва работата и приятелите и наште развлечения.

       Доктор Щраус каза че трява да продължавам да записвам разни неща но няма нужда всеки ден а само когат мисля за нещо или ми се случи нещо особено. каза ми не падай духом щото за туй е нужно време и става бавно. Той каза че минало много време докат Алджърнън станал 3 пъти поумен от преди. Значи Алджърнън винаги ме побеждава щото са му направили същата опирация като на мене. Стана ми полеко. Може да успея да го направя тоя лаберинт побързо от обикновена мишка. Може някой път да победя и Алджърнън. Ето туй ще е страхотно. Засега изглежда че Алджърнън ще остане умен завинаги.

25 март (няма нужда вече да пиша одгоре “отчет за тва което се случва” само когато го давам веднъж в седмицата на доктор Немюр да го прчете. Трява само да пиша датата. Това пести време.)

       Днес във фабриката беше много весело. Джо Керп каза я дай да видим къде е тая опирация на Чарли дето са му я правили да му добавят мозък. Щях да му раскажа обаче се сетих че доктор Щраус каза небива. После Франк Райли каза какво си правил Чарли хайде напъни се и снасяй.

       Понякога някой ще каже ей вижте Джо или Франк или Джорж как се прави на Чарли Гордън. Не зная зашто говорят тъй обаче винаги се смеят. Таз сутрин Емос Борг казваше името ми като крещеше на разсилния Ърни. Ърни бил изгубил някъв пакет. Той каза дяволите даго вземат Ърни превръщаш се в Чарли Гордън. Не зная защо каза тъй. Ас никога не съм губил никви пакети.

28 март. Днеска вечерта при мене дойде доктор Щраус зада разбере защо не съм отишъл както тряваше. Казах му че вече не ми харесва да играя с Алджърнън. Той каза че засега туй не е нужно но трява да ходя. Донесе ми подарък самоче не е точно подарък а назаем. Помислих че малък тиливизор но не било. Той каза че трява да го включвам като си лягам да спя. Казах му шегувате ли се защо трява да го включвам като спя. Къде се е чуло и видяло. Но той каза че ако искам да стана умен трява да го слушам. Казах му не мисля че ставам умен а той сложи ръка на рамото ми и рече Чарли ти още не го знаеш но вече ставаш поумен. Засега няма да го забелязваш. Мисля че той просто беше добър с мене зада ме успокои щото изобщо не изглеждам поумен.

       А, за малко да забравя. Попитах кога мога да се върна в училище при мис Киниен. Той каза че повече няма да ходя там. Каза че скоро мис Киниен ще идва във болницата да ме учи оделно. Много й бях сърдит че не дойде да ме види във болницата когат ми направиха опирацията но я обичам и можеби пак ще станем приятели.

29 март. Цяла нощ не можах да мигна заради тоя шантав тиливизор. Как да заспя като цяла нош ми викат в ушите някви чалнати думи. И тия глупави картинки. Ужас. Аз не ги разбирам какво там приказват като съм буден камоли като спя.

       Доктор Щраус каза сичко е наред. Казва че мозъка ми се учи докато спя и туй ще ми помогне когат със мис Киниен започнем уроците в болницата (само че сега знам че туй не е болница а лаборатория). Мисля си че туй са измишльотини. Ако може да се поумнява насън защо хората ходят на училище. Не мисля че от туй ще излезе нещо. Винаги гледам късната и найкъсната програма на тиливизията ама туй изобщо не ме е направило умен. Може пък да трява да спиш като я гледаш.

9 отчет за тва което се случва – 3 април

       Доктор Щраус ми показа как да намаля звука на тиливизора и сега мога да спя. Нищо не чувам. Аз и досега не помня какво приказват там. Понявга сутрин го включвам пак за да видя дали съм научил нещо през ноща и мисля че е нищо. Мис Киниен казва че може да е на друг език или нещо друго. Обаче почти винаги прилича на амирикански. Тиливизора приказва толкоз бързо побързо даже и от мис Голд дето ми беше учителка в шести клас а си спомням че тя приказваше толкоз бързо че не можех нищо да разбера.

       Казах на доктор Щраус не е лошо да станеш умен насън. Но аз искам да съм умен като съм буден. Той каза че то е едно и също.

       Боли ме главата от вечеринката. Приятелите ми от фабриката Джо Керп и Франк Райли ме викнаха да ида с тях в салон Макси да пийнем. Не обичам да пия но те казаха че ще е много весело. Хубаво си изкарах.

       Джо Керп каза че трява да покажа на момичетата как мия пода във фабриката и ми донесе парцал. Показах им и всички се смяха като казах че мистър Донеган казва че съм най добрия чистач от сички които е имал през цялото време щот си обичам работата и се справям добре и никога не закъснявам и не съм отсъствал нито един ден само когато ми правиха опирацията.

       Казах им че мис Киниен винаги казва Чарли гордей се с работата си щото добре се справяш с нея.

       Сички се смяха и ни беше весело и ми дадоха да пия много а Джо каза ама че образ е тоя Чарли като се натаралянка. Не зная какво значи туй но те всички ме обичат и ни е весело. Направо не мога да чакам кога ще стана толкоз умен като най добрите ми приятели Джо Керп и Франк Райли.

       Не помня как свърши вечеринката но май отидох за цигари и весник за Джо и Франк и като се върнах тях ги нямаше. Никой нямаше. Търсих ги на всякъде до късно. После не помня добре но май ми се доспа или се разболях. Някакъв добър полицай ме завел в къщи. Тъй рече хазайката мисиз Флин.

       Но ме боли главата и имам цицина и синки. Мисля че може да съм паднал но Джо каза че туй е работа на полицая те понякога биели пияните. Аз не мисля тъй. Мис Киниен казва че полицаите трява да помагат на хората. Все пак много ме боли главата и насякъде и ми се гади. Повече никога няма да пия.

6 април. Победих Алджърнън. Даже не знаех че съм го победил докато Бърт лаборанта не ми каза. Втория път загубих щото ама толкоз се валнувах че паднах от стола преди да свърши играта. Обаче го бих още осем пъти. Може пък и да ставам умен щом победих такваз умна мишка като Алджърнън. Не се чуствам поумен.

       Исках още да се състезавам със Алджърнън но Бърт каза за един ден стига. Разрешиха ми да го подържа за минутка. Той не толкоз лош. Мекичък е като топчица памук. Примигва и като си отвори очите те са черни покрая с розовичко.

       Казах че може да го нахраня защото ми стана неприятно че го победих а аз искам да съм добър и да дружа със сички. Но Бърт каза небива. Алджърнън е много особена мишка със същата опирация като мойта и той първи от сички животни е останал умен толкоз дълго. Той каза че Алджърнън е толкоз умен че трява секи ден да решава задача зада получи ядене. Туй е нещо като ключалка на врата коят сменят секи път когат влиза вътре да яде затуй секи ден той трява да научава нещо ново зада си получи яденето. Стана ми жал за него щото ако не може да научи нещо ще остане гладен.

       Не е правилно да караш някого да минава испитания за храна. Ще му хареса ли на доктор Немюр ако трява да минава испитания секи път кат огладнее. Мисля че с Алджърнън ще станем приятели.

9 април. Днес след работа в лабораторията беше мис Киниен. Тя уж се радваше да ме види но каточели се страхуваше от нещо. Казах й ей мис Киниен не се бойте още не съм станал умен и тя се разсмя. Тя ми каза вярвам в теб Чарли ти със сички сили се стараеше да четеш и пишеш подобре од другите. Отначало ще се занимаваме по малко и ще направиш нещо за науката.

       Четем една много трудна книшка. Казва се Робинсон Крузо и е за един човек дето попада на неубитаем Остров. Той е умен и измисля найразлични работи зада си има дом и храна и плува добре. Само че ми е мъчно за него щото е съвсем сам и си няма приятели. Но май на острова живее още някой щото има картинка как той със смешния си чадър гледа следи от крак. Надявам се ще си намери приятел и няма да е самотен.

10 април. Мис Киниен ме учи да пиша подобре. Казва ми погледни думата затвори очи и я повтаряй много пъти докат не я запомниш. Много ми е трудна думата  т р я б в а която се изговаря  т р я в а и думата  ч у в с т в а м която се изговаря  ч у с т в а м.

14 април. Прочетох Робинзон Крузо. Ще ми се да разбера какво е станало с него след това но мис Киниен каза че това е всичко. Защо.

15 април. Мис Киниен каза че се уча бързо. Тя прочете някои от отчетите ми и ме погледна някак страно. Каза че съм добър човек и ще им го докажа на всички. Попитах я защо. Тя каза че няма значение но небива да се огорчавам ако разбера че не всички са толкова добри колкото си мисля аз. Тя каза човек като теб на когото Бог е дал толкова малко си направил повече от много умни които не исползват ума си. Казах й че всичките ми приятели са умни но са добри. Те ме обичат и никога нищо лошо не са направили. В този момент нещо й влезна в окото и тя изтича в туалетната.

       Вълчицата тичаше през гората. Зимата вече се усещаше във въздуха. В студа миризмите не се разнасяха толкова надалеч, но бяха по-наситени. Тичаше и с носа си разчиташе какво е ставало в гората, часове преди да се появи. Студът пронизваше дробовете й и изостряше болките от старите й рани. Особено онази на врата, която едва не бе коствала живота й.

       …Тогава все още беше в глутницата. Беше глупава и не умееше да се пази. Харесваше й да е една от многото. Чувстваше се сигурна сред другите и знаеше мястото си. Случи се през един ноемврийски ден. Храната беше малко и често гладуваха. Тъкмо разпределяха малкото плячка, хваната преди минути, когато един вълк се опита да вземе месото й. Тя изръмжа и предупредително го захапа – нормалното предупреждение: “Това е мое! Не го пипай!”. И тогава той се нахвърли върху нея. Изненада я жестокостта му и не можеше да повярва, че я напада един от своите. Забавянето за малко не я уби. Не беше просто сбиване – той търсеше гърлото й. Глутницата не се месеше в двубои. Но всеки път, когато вълчицата се опитваше да отстъпи, за да събере сили, събратята й с ухапвания я връщаха в центъра на двубоя. Когато битката приключи, тя бе толкова обезумяла, че се нахвърли да хапе тези, които бяха спирали отстъпленията й. Глутницата се наежи! Ръмжене и оголени зъби я посрещаха от всички страни…

       Вълчицата продължаваше своя бяг през гората. Познаваше тялото си, познаваше своя ритъм – можеше да издържи така часове. Тичаше и само малка част от съзнанието й беше заета да избира пътя между дърветата и да разчита миризмите доловени от острия й нос. Всичко останало – тяло и мисъл беше устремено напред като стрела – без тревоги, без съмнения. Устрем в най-чистият му вид. Бързаше към скалата. Спомни си и един друг бяг – през онази мрачна нощ, когато глутницата я прогони.

       … Бягаше с всички сили. Не толкова от страх, че я преследват, колкото ужасена от това, което бе направила. Беше останала сама! Бе уплашена до смърт, а болката и изтощението я отдалечаваха от страха, просмукващ се в нея. Не си спомняше как е стигнала до скалата, но в подножието й откри заслон от вятъра, а оголения храсталак й предлагаше поне бегло прикритие. Така и не разбра колко дни е прекарала там, докато раните й започнат да заздравяват. Събуждаше се колкото да ближе скреж от клоните на храстите и кондензиралата влага по скалата, после отново изпадаше в безпаметен сън. Когато за пръв път успя да стигне до вода, се напи и припадна. Оцеля по чудо. Когато се почувства достатъчно силна, се качи върху скалата. Мястото не беше много високо, но гледката бе просторна и й вдъхваше чувство за свобода. И с учудване беше открила, че не изпитва страх…

       Тичаше без да спира. Това беше нейната гора – познаваше я добре и всички се бояха от нея. Беше го завоювала с цената на безмилостност, хитрост и твърде много битки. Наричаха я Безмълвната, защото откакто бе напуснала глутницата, нито веднъж не беше подела Вълчата песен. Дори единаците виеха, но не и тя. Боеше се, че ако веднъж заплаче срещу Луната, няма да може да спре. Единственият звук, който излизаше от гърлото й, беше точно преди битка, когато обикаляше около противника си и го гледаше право в очите. Само тогава от гърлото й се надигаше тихо ръмжене. Не беше предупредителния звук, който издаваха противниците й. Звучеше подмамващо и изкусително. Това беше песента, с която посрещаше болката. Онази рязка и чиста болка, която изчистваше съзнанието й от всичко ненужно и оставяше решимостта и волята й за живот да направляват тялото й. Противниците й се бояха от усещането, което им даваха раните и ухапванията, но не и тя. Тялото й носеше спомените за много и тежки наранявания. Болката беше постоянният й спътник. Караше я да се чувства жива и да не забравя коя е. Познаваха се добре. Болката бе верният й съюзник.

       … Веднъж срещна вълк от старата глутница. Стояха без да помръднат, гледайки се в очите. Вълкът беше изплашен. Всички знаеха коя е Безмълвната и той разбираше, че битката ще бъде до смърт. В очите й прочете чия. И направи единственото, което вълк би могъл да направи – запълзя към нея и легна в краката й, излагайки гърлото си на зъбите й. Молеше за милост. Според вълчите закони, ако решеше да го пощади, трябваше символично да захапе гърлото му и с ръмжене да покаже, чия е победата. После победеният беше свободен. Стоеше изправена над него и гледаше първичния страх в очите му. И тогава направи немислимото – просто го прекрачи и продължи. Мина над него без да я интересува, че излага корема и слабините си на острите му зъби. Сякаш вълкът не представляваше нищо повече от дърветата, които ги обграждаха. Направи нещо, което никой друг  не бе правил. Затова я мразеха толкова. Затова се ужасяваха от нея. Тя вече не бе вълк – беше се превърнала в нещо друго…

       Още преди мозъкът й да разбере, какво точно не беше наред, козината й се наежи и тя закова. Усещаше непознато присъствие. Опасно. Сетивата й се изостриха в миг. Притихна и се стегна като струна. Тогава го видя: единак – едър, силен. Изчака очите й да привикнат. По тялото му имаше твърде много белези. Беше коварен и жесток като нея. Само изненадата, нямаше да й е достатъчна, за да го победи. Трябва да бъде умна. Приведе се и открито запълзя към него.

…

       Зимното слънце бавно залязваше. Вълчицата стоеше до все още топлия труп на единака. Краката й бяха леко разкрачени и тялото й се тресеше – беше изцедила от него много повече, отколкото можеше да понесе. Раните й бяха много и тежки. Беше загубила много кръв и продължаваше да губи. Не смееше да помръдне, защото паднеше ли – нямаше да успее да се изправи. Не знаеше дали този път ще оцелее. И друг път бе преживявала тежки рани, но все някога късметът щеше да й изневери. Не я интересуваше! Защото я изпълваше една увереност. Така както знаеше, че усеща вкаменената от студ почва под лапите си и че студът пронизва, но и успокоява изтерзаното й тяло, така с всяка клетка от тялото си знаеше, че никога няма да умре победена!

       Излизаш на терасата и се приютяваш в тъмнината на нощта. Огънчето от запалката осветява лицето ти за няколко кратки секунди и издишваш първото облаче дим.

       Обгръща те шумът на квартала: разбудените насекоми…,   плач на бебе…,   движещи се в далечината коли…,   настойчивото мяукане на малко котенце…

       Погледът ти мързеливо се плъзва по осветените прозорци пред теб и силуетите, движещи се зад тях… Животът си тече, разграфен на малки правоъгълни кутийки. Стотици малки светове, всеки със собствен ритъм и правила, без видима връзка помежду им.
       Но за една цигара време стават част и от твоя живот.

       Поглеждаш какво правят семейството с малко дете отсреща… Потърсваш с очи проблясващото огънче от цигарата на заклетия пушач на третия етаж… Хвърляш поглед към пустеещата тераса, чиято луминесцентна лампа осветява стаята ти, щом изгасиш…

       Събираш с очи трохи от чуждото ежедневие и се наслаждаваш на спокойствието, което ти носят…

       Пепелта от забравената цигара се отронва и почти нежно докосва крака ти. Сепнато дръпваш за последен път и обръщаш гръб на вечерната гледка.

       Време е да пристъпиш обратно в своя собствен малък правоъгълен свят, който ти носи уют…

       Отпивах от чашата с вино и се опитвах да смеля събитията от последните два часа. Скучаех на многолюдното парти парти в твърде изискана обстановка и сред хора, които не познавам. Кавалерът ми бе изчезнал в тълпата почти веднага. Измъкнах се в градината, съжалявайки за решението си да дойда тук, когато до мен прозвуча:

       - Не изглежда да се забавлявате.

       Страхотно! Ако този си мисли, че в това ми настроение ще се оставя да бъда въвлечена в поредния безмислен общ разговор… Вдигнах поглед с намерението да разкарам досадният елемент. До мен стоеше мъж с ненатрапващи се черти и определено запомняща се физиономия. Това противоречие ме заинтригува, но не това беше причината да замълча и просто да кимна неопределено. Той ме гледаше съсредоточено и някак вглъбено. Имах неприятното усещане, че някъде по лицето ми е написана биографията ми и в момента той я чете.

       Определено имаше нещо странно в разговора ни. Мъжът винаги подаваше точната реплика и думите му сякаш имаха по-дълбок смисъл. Явно си внушавах. След малко вече му бях разказала накратко скучния си живот и безизходицата, която сякаш ме дебнеше от всякъде. И тогава той изрече съдбоносната реплика:

       - А какво би си пожелала, ако някой може да изпълни всяко твое желание?

       Усмихнах се горчиво в отговор:

       - Разбира се, светът е пълен с желаещи да изпълняват желанията ми.

       - Представи си, че е възможно. Освен това няма да бъде даром – ще поиска от теб нещо съвсем дребно в замяна.

       Тук станах подозрителна и удоволствието от разговора ни тутакси се изпари.

       - И какво ще е това нещо? – доста остро попитах аз.

       Красивата му чаровна усмивка отново пропълзя на лицето му и той простичко отговори:

       - Душата ти.

       Разсмях се. В този момент през ума ми мина, че може би флиртува с мен. Какво пък – намирах го за приятен, харесвах чувството му за хумор – реших да се включа в играта.

       - И за какво ти е притрябвала душата ми? – леко закачливо попитах.

       - Ще я ползвам. Само веднъж – не може повече.

       - Мислех, че ги предавате на Главния. – казах през смях.

       - Не работя за никого. Всъщност може да се каже, че аз съм главният.

       - Тогава ти трябва да си самият Сатана?

       Отново чаровната усмивка вместо отговор. Ако това беше номерът му за свалки, сега беше моментът да кажа нещо различно от останалите.

       - Останала съм с впечатлението, че когато си пожелаеш нещо от дявола, винаги оставаш прецакан. А какво ще стане, ако си пожелая ти да не съществуваш?

       Той застина и се взря в мен настойчиво. Не можех да разчета изражението му, но усещах, че това което казах му хареса.

       - Има само една техническа подробност. Обикновено вземам душите на хората след като умрат. Но твоята ще трябва да взема минута преди да изпълня желанието ти.

       Не бях сигурна как точно да тълкувам думите му. Но определено оставяше мен да направя първия ход. Добре.

       - Приемам – казах аз, усмихвайки се.

       Тогава се почувствах странно – сякаш нещо ефирно премина през мен. Усещането беше като въздишка, но такава, която не ти носи облекчение. Огледах се объркано. Мъжът взе в ръка чашата си, притвори очи и отпи с изражение на върховно удоволствие. После изчезна.

       Като последна глупачка тръгнах да се озъртам и зад гърба си открих застанали тълпа непознати. И то такива с които не бих искала да се запозная. Те мълчаливо се поклониха.

       - Какво става? – с напрежение в гласа се обърнах към тях.

       - Ние сме слуги на Сатаната. – раболепно отговори най-близкият.

       Най-стряскащото в ситуацията беше, че не изпитвах страх.

       - Тогава се разкарайте! Той изчезна.

       - Може би трябва да ви обясня нещо за нашия Господар. Знаете ли причината, поради която му трябват човешки души? Той не чувства нищо. Страх, удоволствие, смях, болка – единственият начин да успее да ги усети е като вземе нечия чужда душа. Но душите помагат за кратко – умират бързо, когато не са на мястото си. За това са необходими все нови и нови. Виждате ли: всички ние сме извратени, болни, осакатени души и сме извършили ужасни неща. Но това, което прави Него пръв сред нас, това което го прави Неповторим и Върховен наш водач е, че… НЯМА ДУША. Изобщо.

       И прегъвайки се в дълбок поклон добави:

       - А сега служим на Вас…, Господарке моя!

       Едва сега разбрах какво бях прочела по лицето на мъжа, когато изрекох желанието си – облекчение. Бях го освободила. И съгласявайки се да му дам душата си приживе, бях заела мястото му.

       Механично взех чашата си от масата и я поднесох към устните си. Виното беше отлично – с точната температура и поднесено в почти идеална чаша.

       Но не ми доставяше удоволствие да го пия.

       Единственото, което усещах беше как ме изпълва спокойната пустота, наречена безразличие…

       Тя стоеше в средата на сцената с лека усмивка на устните и гледаше към препълнената зала пред себе си. Изправена на крака публиката я аплодираше.
       Великата Белинда приемаше овациите за последния си концерт.

       Когато станах импресарио на Белинда, тя тъкмо започваше да се издига. Още тогава знаех, че ще бъде една от великите певици на своето време. Дълги години бях неотлъчно до нея. Бях наблюдавал стотици нейни концерти скрит зад кулисите, точно както я наблюдавах сега – винаги на разположение, притаен в сянката на съвършенството й. Да се работи за нея бе трудно – беше властна както се очаква от жена от висшето общество и капризна като всеки човек на изкуството. Скоро се превърнах в неин иконом, прислужник, момче за всичко. И често се питах заслужава ли си. Дали просто не се залъгвах, че съм се посветил на музиката, като се отказвам от свой собствен живот, за да задоволявам нечии чужди прищевки.

       А прищевките и изискванията й не бяха малко. С течение на годините се научих какво точно се очаква от мен и успявах да предугадя желанията й. Грижех се и за най-дребните детайли: как да бъдат подредени цветята от почитатели в гримьорната й, кой сценичен костюм не би одобрила, къде точно на тоалетката да бъде поставен медальонът, с който излизаше на сцената. Дааа – Великата Белинда си имаше своите суеверия. Излизаше пред публика с едно единствено бижу – старинен медальон, висящ около врата й на черна копринена панделка. Когато не беше на сцена, го прибираше в малка кутийка за бижута, която също се отличаваше по-скоро с изящната си изработка, отколкото с ценността си. Не разбирах защо пред всички бляскави огърлици, които притежаваше, предпочиташе бижу, твърде невзрачно за нея. Но никога не се реших да я попитам.

       Тя имаше талант – о, да! И даваше максимумът от себе си. Но не прощаваше и най-дребните прегрешения у другите. Можеше да бъде язвителна, жлъчна и студена като лед. Но излезеше ли на сцената и запееше, сякаш някаква магия я обгръщаше и увличаше слушателите й. Като че ли заобикалящата ги действителност се стопяваше в прекрасния й глас и мелодията завладяваше всичките им сетива.

       Решението да сложи край на кариерата си бе неочаквано за всички. На върха на славата си, с трупащи се ангажименти, ухажвана от най-високопоставените благородници, все още красива и със завидно състояние – тя имаше всичко. Наистина през последната година се случваше на най-трудните пасажи в гласа й да се появи едва доловима неувереност или да не вземе съвсем чисто някой висок тон. Но това бяха неща доловими само от тренираното ухо на истинските познавачи. Кариерата й можеше да се задържи на това ниво с години. Но Великата Белинда бе свикнала да се сравнява само с най-добрите. Години наред бе успявала да надскача собствените си възможности, а сега бе започнала да губи състезанието със самата себе си. Защото тя бе най-добрата. Не случайно определението “великата” се бе превърнало в част от името й.

       Някак не ми се вярваше, че това бе последният й концерт. В това последно излизане на сцената Белинда бе надминала себе си. Беше лебедовата й песен. И публиката я даряваше с обожанието си за последен път.

       Забързах по коридора, за да се уверя за последен път, че в гримьорната й всичко е наред. Последната й вечер на сцената щеше да бъде перфектна – аз щях да се погрижа за това.

       Въпреки, че не обичаше да дава израз на емоциите си, очаквах да видя блясъка в очите й, да чуя някоя от редките похвали, изречени от устата й – бегли признаци, че е развълнувана или доволна. Но когато влезе в гримьорната, изглеждаше по-скоро вглъбена. Мълчаливо махна плаща и неудобната перуката на сценичния костюм. След това много бавно свали медальона от шията си и внимателно го прибра в кутийката му. Нещо в жеста й извика в представите ми образа на кралица, която сваля короната от главата си. Затвори кутийката и за няколко кратки секунди върховете на пръстите й полегнаха върху капачето. След това, сякаш отърсвайки се от натрапчива мисъл, постави медальона в ръката ми и каза с обичайния си глас:

       - Прибери това някъде, Джеймс.

       И това беше. Няколко кратки секунди, за да се прости с най-важното нещо в живота си и отново беше такава, каквато я виждахме всеки ден.

       Публиката в залата може да аплодираше и боготвореше ненадминатата певица. Но аз, въпреки че познавах всичките й човешки слабости и недостатъци, не можех да не се възхитя на несломимия дух на жената пред мен. Тя наистина беше Великата Белинда.

       Отправих се навън, но на вратата, неочаквано за самия себе си, спрях и се обърнах. И въпреки че никой не гледаше към мен, кратко й се поклоних. После забързах по коридора.

       В гримьорната Великата Белинда гледаше твърдо към отражението си в тройното огледало и с опитни движения сваляше грима от лицето си. А в прозореца, като безспирни аплодисменти, дъждът се изсипваше от нощното небе.

       Той предпазливо отвори вратата на стаята. Тя, вече будна, седеше в леглото по потник и неговите къси панталони и редеше карти. Седна внимателно до нея и я целуна по рамото:
       - Добро утро! Какво е това?
       - Пасианс.
       Известно време той я следи мълчаливо.
       - А аз кой съм?
       - Ти си поп каро.
       - А-а-а… – гласът му не изразяваше кой знае какво разбиране. – И какво казват картите?
       - Че е твой ред да направиш закуска – закачливо му се засмя тя. – Палачинки!
       - Ще ти кажа аз едни палачинки – разсмя се той, събаряйки я на леглото като разпиля редените с такова старание карти.
       След час и половина, докато слагаше палачинките на масата, той й каза:
       - И да знаеш, че правя палачинки само за хора, които много обичам.
       Очевидно това бе правилната реплика, защото му спечели една дълга целувка, а после и още една. След това и двамата лакомо се нахвърлиха върху закуската.
       - И аз ще ти правя палачинки – заяви тя с пълна уста. – Нали си купих готварска книга. Онази мъничката, специално заради палачинките я взех.
       Той я гледаше с меките си сини очи, щастлив от глупостите, които му бъбреше и това, че може просто да й се наслаждава.

       След години…

       - Мамо, ядат ми се палачинки – две блеснали очи цъфнаха на вратата на кухнята.
       - Колата е в сервиз. Ще отидем някой друг път.
       - Ами, хайде да си направим в къщи – заподскача около нея малката й дъщеричка.
       - Миличко, знаеш, че палачинките в къщи ги прави баща ти. – Опитваше се тонът й да бъде търпелив.
       - Е, да, ама тате не живее вече при нас. Хайде да ми направиш ти! Не ми се чака до другата събота! Моля те! Хайде…
       Стана й ясно, че подобен спор не е по силите й в края на работния ден и се предаде.
       - Тук някъде имах една стара готварска книга. Вътре трябва да има палачинки… – примирено се запъти към шкафа тя.
       - Аз ще избера сладко. Дали е останал от течния шоколад – възбудено забърбори малката гладница.
       Майка й сложи малката книга на масата и тя се отвори точно на страницата с палачинките. Не беше изненадващо, защото страницата беше отбелязана с карта за игра – поп каро. Някакъв бегъл спомен се опита да си пробие път в съзнанието й, нещо свързано с палачинки и поп каро, но не успя да се задържи и тя раздразнено пропъди мисълта. Тъкмо отваряше вратата на хладилника, когато неочаквано за самата себе си се спря. Обърна се към дъщеря си, която тъкмо излизаше от кухнята и каза:
       - Знаеш ли, защо не поканим баща ти на палачинки?!
       Две палави опашки рязко се завъртяха и притежателката им възторжено изкрещя тичайки през коридора:
       - Веднага ще му се обадя, мамо!

       В село замръкна странник. Приютиха го в една къща за през нощта. Никой не го разпитваше за нищо – говореха си всекидневни неща. Сложиха масата и споделиха вечерята с него. Децата скритом го поглеждаха, докато лакомо лапаха от паниците си.

       Когато се заситиха, жените станаха да раздигат трапезата, а мъжете се облегнаха назад да изпушат по тютюн. Огънят хвърляше отблясъци през малкото прозорче на печката. Разговорът заглъхна и всички обърнаха поглед към странника. Той знаеше какво се очаква от него. Огледа светналите от любопитство детски лица и стаения интерес в очите на възрастните и започна да разказва.

       Говореше за далечни места, за други нрави и обичаи, за земи, където дори хората изглеждат различно. Говореше за странни животни и страшни зверове. Описваше приключения и опасни премеждия. Разкрасяваше, както се полага на добрия разказвач, попаднал на благодатна публика. Големите се подсмихваха, когато усетеха, че ги баламосва, но и те, и децата със зяпнали уста продължаваха да слушат с интерес. Смееха се или се стягаха стреснато, преживявайки историите на разказвача. Питаха го виждал ли е това или онова, разпитваха за чудати неща, чути кой знае от кого.

       Вечерта се изтърколи неусетно и най-сетне домакините казаха, че е време за сън. Децата унило се заизнизваха към постелите си с недоволно мърморене. Послаха на госта на земята и всички легнаха да спят.

       На сутринта странника тръгна по тъмно. Затвори вратата след себе си и продължи по своя път, понесъл освен храната за изпът и малко от чуждия домашен уют.

       През следващите дни децата щяха да играят различни, изпълнени с приключения игри и всички до едно щяха да се заричат пред себе си, че ще станат странници, точно като мъжа от предната нощ.

       На сутринта възрастните поприказваха за чутото от госта им. Цъкаха с език, клатеха глава едновременно неодобрително и удивено. Накрая някой каза: “Ей, свят широк – всякакви неща има!”. После всеки се захвана с всекидневната си изнурителна работа.