Последен концерт

       Тя стоеше в средата на сцената с лека усмивка на устните и гледаше към препълнената зала пред себе си. Изправена на крака публиката я аплодираше.
       Великата Белинда приемаше овациите за последния си концерт.

       Когато станах импресарио на Белинда, тя тъкмо започваше да се издига. Още тогава знаех, че ще бъде една от великите певици на своето време. Дълги години бях неотлъчно до нея. Бях наблюдавал стотици нейни концерти скрит зад кулисите, точно както я наблюдавах сега – винаги на разположение, притаен в сянката на съвършенството й. Да се работи за нея бе трудно – беше властна както се очаква от жена от висшето общество и капризна като всеки човек на изкуството. Скоро се превърнах в неин иконом, прислужник, момче за всичко. И често се питах заслужава ли си. Дали просто не се залъгвах, че съм се посветил на музиката, като се отказвам от свой собствен живот, за да задоволявам нечии чужди прищевки.

       А прищевките и изискванията й не бяха малко. С течение на годините се научих какво точно се очаква от мен и успявах да предугадя желанията й. Грижех се и за най-дребните детайли: как да бъдат подредени цветята от почитатели в гримьорната й, кой сценичен костюм не би одобрила, къде точно на тоалетката да бъде поставен медальонът, с който излизаше на сцената. Дааа – Великата Белинда си имаше своите суеверия. Излизаше пред публика с едно единствено бижу – старинен медальон, висящ около врата й на черна копринена панделка. Когато не беше на сцена, го прибираше в малка кутийка за бижута, която също се отличаваше по-скоро с изящната си изработка, отколкото с ценността си. Не разбирах защо пред всички бляскави огърлици, които притежаваше, предпочиташе бижу, твърде невзрачно за нея. Но никога не се реших да я попитам.

       Тя имаше талант – о, да! И даваше максимумът от себе си. Но не прощаваше и най-дребните прегрешения у другите. Можеше да бъде язвителна, жлъчна и студена като лед. Но излезеше ли на сцената и запееше, сякаш някаква магия я обгръщаше и увличаше слушателите й. Като че ли заобикалящата ги действителност се стопяваше в прекрасния й глас и мелодията завладяваше всичките им сетива.

       Решението да сложи край на кариерата си бе неочаквано за всички. На върха на славата си, с трупащи се ангажименти, ухажвана от най-високопоставените благородници, все още красива и със завидно състояние – тя имаше всичко. Наистина през последната година се случваше на най-трудните пасажи в гласа й да се появи едва доловима неувереност или да не вземе съвсем чисто някой висок тон. Но това бяха неща доловими само от тренираното ухо на истинските познавачи. Кариерата й можеше да се задържи на това ниво с години. Но Великата Белинда бе свикнала да се сравнява само с най-добрите. Години наред бе успявала да надскача собствените си възможности, а сега бе започнала да губи състезанието със самата себе си. Защото тя бе най-добрата. Не случайно определението “великата” се бе превърнало в част от името й.

       Някак не ми се вярваше, че това бе последният й концерт. В това последно излизане на сцената Белинда бе надминала себе си. Беше лебедовата й песен. И публиката я даряваше с обожанието си за последен път.

       Забързах по коридора, за да се уверя за последен път, че в гримьорната й всичко е наред. Последната й вечер на сцената щеше да бъде перфектна – аз щях да се погрижа за това.

       Въпреки, че не обичаше да дава израз на емоциите си, очаквах да видя блясъка в очите й, да чуя някоя от редките похвали, изречени от устата й – бегли признаци, че е развълнувана или доволна. Но когато влезе в гримьорната, изглеждаше по-скоро вглъбена. Мълчаливо махна плаща и неудобната перуката на сценичния костюм. След това много бавно свали медальона от шията си и внимателно го прибра в кутийката му. Нещо в жеста й извика в представите ми образа на кралица, която сваля короната от главата си. Затвори кутийката и за няколко кратки секунди върховете на пръстите й полегнаха върху капачето. След това, сякаш отърсвайки се от натрапчива мисъл, постави медальона в ръката ми и каза с обичайния си глас:

       - Прибери това някъде, Джеймс.

       И това беше. Няколко кратки секунди, за да се прости с най-важното нещо в живота си и отново беше такава, каквато я виждахме всеки ден.

       Публиката в залата може да аплодираше и боготвореше ненадминатата певица. Но аз, въпреки че познавах всичките й човешки слабости и недостатъци, не можех да не се възхитя на несломимия дух на жената пред мен. Тя наистина беше Великата Белинда.

       Отправих се навън, но на вратата, неочаквано за самия себе си, спрях и се обърнах. И въпреки че никой не гледаше към мен, кратко й се поклоних. После забързах по коридора.

       В гримьорната Великата Белинда гледаше твърдо към отражението си в тройното огледало и с опитни движения сваляше грима от лицето си. А в прозореца, като безспирни аплодисменти, дъждът се изсипваше от нощното небе.